— Можеш да играеш двойка с някой. Нали си приятел. Ще ти върна услугата, когато поискаш.
Хари игра по двойки, докато Инглиш открадва няколко часа със своето момиче. Тогава Хари разбра, че му се отдава възможност да се измъква, но му трябваше преди всичко момиче.
Една вечер, след като се беше върнал от офиса, самата Лайза му помогна да намери това, което търсеше. Самата Лайза го заведе на мястото.
Четвърта глава
Хари беше прекарал тежък ден в офиса. Нищо не вървеше както трябва. Съзнаваше, че ако е по-напорист продавач, то богатият клиент от Тексас щеше да му е вързан в кърпа. Но в последния момент високият и сух джентълмен поклати глава и каза, че трябва да размисли още малко. Сделката, която се изплъзна на Хари, беше за триста хиляди долара.
Недоволен от себе си, Хари се прибра вкъщи и излезе на терасата, където Лайза седеше в инвалидната си количка. Беше се загледала към великолепната градина, където тримата градинари китайци изглеждаха много заети с работа, но всъщност не вършеха нищо особено. Щом Хари забеляза мрачното й изражение, сърцето му се сви. Очевидно беше в лошо настроение.
Като се наведе да я целуне, тя махна с ръка.
— Не ме докосвай!
Хари въздъхна и седна близо до нея.
— Лош ден ли имаше, мила?
— Кой ли ден не е лош за мене. Тази Селби е глупачка. Мисля да се отърва от нея.
Хари си спомни ледената усмивка на мис Селби и тази новина ни най-малко не го разстрои, напротив.
— Ти най-добре знаеш. Не мисля, че е незаменима.
Точно това не трябваше да казва.
— По ум ти не си и на малкия й пръст — отсече злобно Лайза.
Тото, дребничкият японец излезе на терасата, сервира едно сухо мартини на масичката до Хари, поклони се и изчезна.
— Пиеш много. — Лайза погледна завистливо пълната с лед чаша. Доктор Горли не и разрешаваше да пие никакъв алкохол, а тя обичаше да си попийва.
— Извини ме! — каза Хари. — Това е първото ми питие за деня. Ако ти е неприятно, няма да го пия.
— О, пий си го! — Лайза прехапа тънката си долна устна. — Искам да излезем тази вечер.
— Защо не. Къде да отидем? В Яхтклуба? Бернини? Алфредо?
— Писна ми от тях. Ще отидем в ресторант „Сайгон“.
Хари се изненада. По крайбрежната ивица имаше доста малки кокетни ресторанти и барчета. Често ги посещаваше, когато беше на работа в магазина. Познаваше и ресторант „Сайгон“, но никога не беше сядал там. Долнопробно място, винаги претъпкано с туристи, заради евтината храна. Хрумването на Лайза да вечерят там му се стори чиста глупост.
— Мислиш ли, че ще ти хареса? Винаги е пълно с туристи.
— Отиваме там. Казах вече!
— Ами добре тогава. Ще се обадя да запазят маса.
Прехвърлянето на Лайза от инвалидната количка в астона винаги беше свързано с неприятни преживявания. Хари я повдигаше на ръце и я поставяше на специалната седалка в колата, което й причиняваше болка и тя хленчеше през цялото време. После сгъваше инвалидния стол и го слагаше в багажника.
Потеглиха към оживеното крайбрежие на града и пристигнаха в ресторанта около девет часа. Хари избута инвалидната количка с Лайза в доста задимената основна зала на ресторанта. Собственикът Донг То се приближи припряно. Хари го беше информирал по телефона коя е Лайза. Донг То беше дребничко, тантуресто човече със сбръчкана жълта кожа и блестящи черни очи. Носеше традиционната черна виетнамска дреха. Той се поклони до земята и с усмивка на уста ги въведе в едно уединено помещение, отделено от основната зала и с гледка към пристанището.
От карамфилите, снежнобялата покривка и всичко останало личеше, че Донг То беше се постарал специално за случая, но не успя да направи на Лайза никакво впечатление.
— Очаквам да ни отровят тук — каза тя, докато Хари приближаваше количката до масата.
Донг То изхихика притеснено и поднесе две менюта, дълги по един фут. Хари се загледа в листа с ястията, които не му говореха нищо, и се обърна към Лайза:
— Да го оставим ли да ни избере нещо?
— Ами да — каза Лайза с безразличие. Хари разбра, че тя вече съжалява, че са дошли, но понеже идеята беше нейна, нямаше как да си го изкара на него.
— Не трябваше да идваме.
На Хари му се прииска да я зашлеви. Беше му неудобно от дребното човече, суетящо се около тях. Поръча една обикновена виетнамска вечеря по негов избор.
Докато чакаха, Лайза гледаше през прозореца хората, суетящи се около току-що акостиралите рибарски лодки. Тя явно не беше в настроение за леки разговори и Хари си мълчеше. Вратата се отвори и влезе момиче, носещо първото ястие. Тя беше облечена в национален виетнамски костюм: бели копринени панталони и дълга, тясна, цикламена туника. Косата й беше сплетена на дебела черна плитка, спускаща се по крехкия й гръб — знак за девственост. Омъжените виетнамки носят косите си вдигнати нагоре.