Тя влезе в стаята откъм гърба на Лайза и с лице към Хари. Щом я видя, сърцето му подскочи. Това беше най-красивата жена, която някога беше виждал. Деликатните черти на лицето, големите бадемови очи и приказното феерично тяло го разтърсиха дълбоко. Той бързо погледна в друга посока, щом момичето започна да сервира чиниите пред тях.
Лайза й хвърли бегъл поглед, но щом забеляза красотата й, веднага погледна остро Хари, но той бе успял някак да издокара отегчено изражение и гледаше към съдовете с храна.
— Това изглежда приемливо — каза той. — Какво ще кажеш?
— Дано.
Момичето беше излязло. Хари имаше чувството, че едно бяло, пламтящо, размекващо костите слънце го е огряло само за няколко мига и сега е попаднал отново в тъмнина.
Тя беше дъщерята на Донг То и беше на осемнадесет години. Майка й, американка, някога работила в американското посолство в Сайгон. Беше се омъжила за Донг То и имаха едно дете: Таня. Напуснали Сайгон, когато Таня била на 5 години, и се заселили в Парадайз Сити. Донг То беше отворил този ресторант с парите на жена си. Когато Таня навърши 16 години, майка й почина след неколкогодишно боледуване от рак.
Таня трябваше да я замести в ресторанта. Но тази работа не й харесваше. Бидейки наполовина американка, наполовина виетнамка, й се налагаше внимателно да балансира между двете страни в живота си.
Когато влезе да разтреби чиниите и да донесе още чинии, Хари отново я разгледа светкавично. Постара се наистина да е светкавично, защото беше усетил враждебността на Лайза към момичето.
Видът на приказната й хубост направо го стегна за гърлото. Притежаваше всички преимущества на виетнамската красота и в същото време една типично американска фигура. Имаше дълги крака с тесни, но твърди бедра, а гърдите й образуваха две вълнуващи хълмчета под цикламената туника.
Лайза беше недоволна от всичко, въпреки че похапна доста добре. Хари се зарадва, когато вечерята свърши. Докато чакаха сметката, Лайза каза:
— Това момиче е мелез, нали?
— Така ли? Не забелязах. — Хари погледна през прозореца. — Всъщност не се интересувам от ориенталците.
— А от какво въобще се интересуваш, Хари?
Хари се насили да се усмихне.
— Ще ти кажа. — И излъга: — Интересувам се от тебе. Спомням си първата ни среща и незабравимото преживяване, как се любихме и ни беше по-хубаво от всеки друг път. Аз живея с този спомен, мила…
Суровото лице на Лайза се посмекчи малко. Тя сложи ръката си върху неговата.
— Това е най-хубавото, най-милото нещо, което някога си ми казвал.
През следващите три дни Хари мислеше само за Таня. На четвъртата сутрин седеше в кабинета си и мис Бърнстейн влезе, за да му съобщи, че клиентът, с когото трябваше да обядва, е отложил срещата.
Това беше шанс, който не трябваше да се изпуска.
— Много лошо… Обади се в Яхтклуба, че няма да отида!
Мис Бърнстейн го погледна подозрително.
— Къде ще обядвате, мистър Луис?
— Не знам… Ще хапна някъде един сандвич.
Хари се запъти направо към ресторант „Сайгон“.
Щом го видя, Донг То му се поклони до земята и го отведе в уединеното салонче.
След минута Таня донесе менюто. Срещнаха погледите си. Хари знаеше, че не може да си позволи губене на никакво време. Усмихна се с чаровната си усмивка и каза:
— Вие сте най-красивата жена, която някога съм виждал.
Това неясно, ориенталско изражение на лицето й щеше да притеснява Хари месеци наред.
— Благодаря — каза тя и му подаде менюто.
Нейната близост, ефирната й елегантност, съвършената кожа с цвят на слонова кост запалиха пожар в тялото на Хари.
— Как се казваш — попита той.
— Таня.
— Аз съм Хари Луис.
— Да.
Таня знаеше всичко за Хари Луис и по-точно за мисис Хари Луис, за която се говореше, че е най-богатата жена в Парадайз Сити.
Хари се колебаеше. Знаеше, че седмици наред може да не му се удаде възможност да дойде в ресторанта отново. Трябваше да съкрати част от ритуалите. Имаше нещо окуражително в начина, по който тя го гледаше.