Две седмици по-късно, когато яхтата беше на котва в пристанището на остров Андрус преди прекосяването на Ексума Саунд по пътя за Масоу, телеграмата пристигна.
Хари беше прекарал кошмарни четиринайсет дни. Най-сетне Лайза беше в по-добро настроение, но постоянната компания на семейство Ван Джонсън го беше подлудила напълно. Четиримата тъкмо бяха седнали на слънце и пиеха следобедните си коктейли, когато един човек от екипажа донесе на Хари телеграмата. Докато четеше, Хари много добре знаеше, че Лайза го наблюдава. После й я подаде.
Яхта „Златна стрела“
Остров Андрус
Размислих. Моля среща на пети.
Лайза го погледна подозрително.
— Какво означава това?
— Това е човекът, на когото почти бях продал парцела, тексасецът — обясни Хари. — Това е сделка за триста хиляди, Лайза.
— Откъде е разбрал как да се свърже с тебе.
— Аз постоянно поддържам контакт с него.
— Мис Бърнстейн може да се справи с това.
— Не, няма. Той не може да я понася. Ще трябва да се върна.
Сам Ван Джонсън, едър, пухкав, оплешивяващ мъж, му се яви в помощ.
— За Бога, Хари! Триста хиляди! Човече, това са маса пари! Как смяташ да се придвижиш?
Хари все още гледаше Лайза, а тя ядосано разглеждаше телеграмата.
— Баща ти искаше да продаде тази земя, мила — каза тихо, чувствайки силните удари на сърцето си. — Кажи, трябва ли да отида или не?
— О-о, отивай! Но това не значи, че той ще купи! — Лайза го погледна. — Къде ще отседнеш?
— Ами в някой мотел. Не ми се ходи в „Маджестик“, доста е тъпо.
— Значи аз няма да знам къде си?
— Но, мила, ще бъда на парцела повечето време.
— Не мога да се свържа с тебе там.
— Аз ще държа връзка с вас и ще се срещнем в Масоу.
Хари полетя за Парадайз Сити. Само час след пристигането вече беше с Таня в нейния апартамент. Любиха се дълго, нежно и страстно. Понеже знаеха, че не могат да си позволят да бъдат видени заедно в града, Таня бе уредила да им донасят храната. Вечерята пристигна от ресторант „Сайгон“, донесена от усмихнат виетнамец.
Хари беше доволен. Присъствието на Таня го омайваше и когато не реализираше физически любовта си, не му трябваше нищо друго, освен да лежи на дивана и да я наблюдава как се движи из стаята, сервира храната или сяда на пода, за да му говори.
Сутринта на втория ден, в който бяха заедно, тя внезапно каза:
— Хари, знаеш ли колко много ми се иска да видя твоя дом. Сега имаш възможност да ми го покажеш. Ще го направиш ли?
Къщата беше затворена. Хелгар беше на яхтата, Тото и останалият персонал бяха в полагаемия им се отпуск. Сложната алармена инсталация, разположена из къщата, свързана с полицейския участък, задоволяваше Лайза и тя смяташе, че къщата е в безопасност, макар и безлюдна.
Предложението на Таня стресна Хари.
— Съжалявам, но не бих могъл. Много е рисковано. Боже мой! Ако Лайза само…
— Можем да отидем късно през нощта. Никой няма да разбере. Толкова ми се иска да видя твоя дом.
Но мисълта за това плашеше Хари.
— Прощавай, Таня, но не мога.
Когато искаш нещо, трябва да се бориш за него, беше казвал Донг То толкова много пъти.
— Добре тогава! — За пръв път, откакто я познаваше, красивото й малко лице стана тъжно и студено.
— Аз направих толкова много за тебе. Предоставям ти себе си винаги, когато ме пожелаеш. Надявам се, че и ти би могъл да направиш нещо за мен.
Хари се колебаеше. От изражението й личеше, че ще се цупи цялата вечер, а може би и следващия ден, а времето летеше неумолимо.
— Добре-е, тръгваме.
Тя изписка радостно и се хвърли в обятията му.
Малко след полунощ той я преведе по алеята за коли до вратата откъм вътрешния двор. Тук той врътна копчето за изключване на алармената инсталация.
— Какво правиш, Хари!
— Изключвам инсталацията, защото, ако не го направя, след три минути ще пристигнат куп полицаи. Цялата къща е обхваната от тази система за сигурност и е свързана директно с полицията. Като врътна това копче, системата е изключена.