— Хайде, стреляй, нищожество! — каза меко Джони. — На Аби ще му хареса.
Ханк дрезгаво изръмжа през зъби:
— Ще ти счупя гадния крак, ако не оставиш куфарчето на масата.
Джони продължаваше да се отдръпва на заден ход. Вече се беше отдалечил от бюрото и имаше простор за действие.
— Спокойно, Полковник — каза той. — Тоя тъпак няма да посмее да стреля. Само блъфира.
Ханк погледна притеснено негъра.
— Свършвай с него. Губим време.
Огромният негър разтегна ужасното си лице в подигравателна усмивка.
— Хайде, малкия, прави каквото ти казват!
Джони пусна куфарчето на пода.
— Ела и си го вземи! — каза той. Лицето му беше безизразно, ръцете му висяха до тялото.
За да стигне до Джони, негърът трябваше да мине покрай Хенри и да заобиколи бюрото. Движенията му бяха доста бързи. С туптящо до пръсване сърце, Хенри протегна крака си, когато негърът се промъкваше покрай него. Мексиканският му ботуш удари в глезена на черния. Оня се спъна и точно когато се опитваше да запази равновесие, Джони се хвърли върху гърба му, заби пръсти в лицето му и го събори на колене. После скочи и ритна негъра право в лицето. Кожата му се разцепи като люспа на презрял домат и кръвта опръска обувката на Джони. Негърът изпъшка, разклати глава и започна опити да се изправя, докато кръвта обливаше лицето му. Джони изчака зашеметеният великан да се изправи на коленете си и му нанесе мощен каратистки удар във врата. Очите на негъра се обърнаха и той се строполи върху вехтия килим на Аби.
Джони се обърна към Ханк, който се оттегляше боязливо назад.
— Махай се! — спокойно каза Джони.
Ханк се обърна и избяга.
Джони погледна кървящия негър, после погледна към Хенри.
— Добре ли си?
Хенри притискаше ръка към сърцето си. Дишаше трудно. Тази кратка, но жестока схватка го беше поразтърсила, но той кимна утвърдително.
— Сигурен ли си?
— Да, добре съм.
Джони се усмихна под мустак.
— Още те бива, Полковник. Казах го преди и пак го казвам. За тоя номер с крака трябваше доста кураж. Ти ми го сервира на чинийка тоя орангутан.
Той хвана десния глезен на Джъмбо и го извлече от офиса, влачи го по целия коридор до стълбите. После с мощен ритник изтласка огромното тяло надолу по дългия ред стълби чак до долната площадка, където се приземи с грохот.
Скритият зад чупката на коридора Аби наблюдаваше всичко това и очите му без малко да изхвърчат от орбитите. Когато беше напълно сигурен, че Джони се е върнал обратно в офиса, той отиде до Джъмбо, плесна го няколко пъти по лицето и го издърпа така, че да се облегне на стената.
Джъмбо изстена и тръсна глава.
— Върви по дяволите! Безполезна купчина месо! — изсъска му Аби и взе асансьора до най-долния етаж, защото сега единственото, което му оставаше да направи, бе да изнамери отнякъде сто хиляди долара кредит.
Точно след три часа и пет минути той влезе в офиса с мазна усмивка върху пълното лице. Постави едно куфарче върху бюрото.
— Всичко е уредено, Джони. Доста се поизпотих, но намерих парите — каза той. — Преброй ги!
Джони отвори куфарчето, извади парите и ги раздели на две, като даде половината на Хенри. Преброиха ги. Бяха сто хиляди в петдесетдоларови банкноти.
— Добре — каза Джони и плъзна две от кожените торбички към Аби. Отвори третата, извади троен наниз перли и го пусна в джоба си. След което плъзна и тази торбичка към Аби.
— Ей, какво правиш? — възкликна Аби. — Аз току-що купих тези перли!
— Тези не си купил. Това ти е глобата. Предупредих те — без никакви номера — каза Джони, приближавайки се до Аби, който снишаваше глава с намаляването на разстоянието. — Ако още веднъж ми изиграеш такова театро, ще ти счупя врата.
Отиде до вратата и кимна на Хенри:
— Да тръгваме, Полковник!
Без да поглежда към Аби, Полковника стана и тръгна заедно с Джони към асансьора.
През това време Лайза и Хари се бяха върнали вкъщи. Макар и да изглеждаше по-добре след екскурзията, Лайза все още имаше болки. Новите лекарства нямаха особен ефект. Беше все така раздразнителна и постоянно ковеше на Хари, че не е продал тексаския парцел. Но този път Хари не се разстройваше много от критиките на Лайза. Беше прекарал три незабравими дни и три незабравими нощи с Таня, които си заслужаваха абсолютно всичко, което му се налагаше да понася от Лайза.