Джилда изтласка встрани чинията си. Леко й се гадеше.
— Разбрах. Извинявай, че те отегчих.
Джони вдигна рамене, изразявайки безразличие.
— Какво да се прави. Всеки е такъв, какъвто е.
Нощта, луната, морето, цветните светлини, музиката — всичко опротивя на Джилда.
— Така ли? — гласът й трепереше. — А няма ли такова нещо като любов?
Джони се облегна на стола и повдигна вежди.
— О, хайде, коте, нали си голямо момиче! Какво е любовта, ако не секс?
Той се наведе над масата и впи в нея горещ, подканящ поглед. — Хайде да се махаме оттук. Да отидем долу на брега. Аз те желая, ти също ме желаеш. Виждам го в очите ти. Хайде да се изчукаме, коте! Да подпалим един пожар тая нощ.
Джилда грабна чантичката си. Ноктите й се впиха дълбоко в меката материя.
— Как можеш да ми говориш така? Джони! Аз те обичам! — Лицето й беше бледо и устните й трепереха.
— О, Боже! Какви ми ги говориш, коте? Виж какво, аз…
Джилда стана от стола си. Говореше тихо, така че никой друг, освен Джони да не може да я чуе. Гласът й беше несигурен.
— Приятно прекарване. Забавлявай се с оная курва, ей там. Можеш да се прибереш пеша. Марта беше права. Ти не си стока.
Тя бързо се измъкна покрай масата и напусна кейчето.
Джони стоеше неподвижно. Обхвана го ярост. Едва възпря силното си желание да измете всичко от масата на пода.
Любов, брак — тези неща не го интересуваха! Една жена не можеше да има постоянно място в живота му. Той желаеше силно да има своя гараж, бързите коли около себе си и мъже, с които да си говори за коли.
Вечно някакви усложнения, мислеше той в яда си. В момента, в който видя Джилда, той я пожела физически, но не за постоянно. Той знаеше, че няма да я желае вече, когато започне да боядисва прошарените си коси. Той я желаеше сега, в този момент. Мисълта да живее постоянно с нея, дори след като физическото привличане угасне, тя да се грижи за дома му, да го смъмря за мръсните обувки, да му готви ужасните гозби за закуска, обяд, вечеря и обратно, и това ден след ден… Да му мърмори, че е закъснял, когато е работил по някоя кола до късно… Ужас! Не! За нищо на света! Това не беше по неговите сили.
Нисък, мелодичен глас прекъсна мислите му:
— Изостави ли те?
Джони се стресна и видя, че русата жена е прекосила платформата и сега седеше срещу него, на мястото на Джилда.
Щом я поогледа, видя тежкия бюст под бялата рокля, студената, изтънчена красота на лицето, Джони усети сексуална тръпка.
— Да, така май стана — рече той. — Малко тип девственица си пада.
Жената се изсмя шумно. Смехът й беше възбуждащ, като всичко друго в нея. Отметна назад глава и откри една красива шия, както и ред великолепни зъби.
— И на мен така ми се стори. Но аз определено не съм от този тип. Как се казваш?
— Джони.
— Джони… Харесва ми. Аз съм Хелън. — Студените сини очи направо го пронизваха. — Защо да губим време, Джони? Знам какво ти се иска. Аз искам същото. Да тръгваме ли?
Джони щракна с пръсти към един преминаващ наблизо сервитьор и поиска сметката!
— О-о, остави това! — каза тя нетърпеливо и стана. — Тук ме познават добре. Ще се погрижат за сметката ти.
Значи така, помисли си Джони. Тази мръсница плаща, а аз трябва да предоставя стоката.
Докато крачеха заедно с русата към изхода, погледите на всички присъстващи в ресторанта бяха вперени в Джони.
Джилда се изкачи по стълбите към терасата. Марта току-що бе привършила с вечерята си. Хенри, който в момента си наливаше бренди, погледна с изненада.
— Къде е Джони? — попита Марта, като видя, че Джилда е сама.
Джилда въобще не се спря. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя повдигна рязко рамене и каза:
— Не знам и не ме интересува!
Чуха я как затръшна вратата на спалнята си.
Марта тъкмо си изваждаше един шоколадов бонбон от голямата кутия, която Хенри й беше донесъл. Спря, като чу трясък, и погледна Хенри.
— Сега пък какво става?
Хенри поклати глава с малко тъжно изражение:
— Млади хора… Солта на живота им е да се карат. Не помниш ли ти, като беше млада?
— Той не е стока! — изръмжа Марта злобно. — Разбрах го, щом го видях. Проклет негодник.