— Не бих употребил чак такива думи — рече Хенри и отпи от брендито си. — Изкара ни доста пари.
Докато Джилда лежеше на леглото си с лицето забито във възглавницата и плачеше, Джони седеше отдясно на русокосата, която шофираше своя „Мъркюри Хедър“ по крайбрежното шосе. От време на време тя слагаше ръката си на бедрото му, високо над коляното и стискаше мускула.
— Навсякъде ли си така твърд, Джони? — попита.
— Почакай и ще видиш — засмя се той.
Тя го погали с поглед. Очите й блестяха, устата й се изви в чувствена усмивка.
— Ти няма да бъдеш разочарован. Чудя се аз дали няма да съм?
— Почакай и ще видиш. Къде отиваме?
— Вкъщи. Скъпият ми съпруг — стар и импотентен — е в Ню Йорк. Пръстите й се впиха дълбоко в мускулите на Джони. Той отмахна ръката й с нетърпелив жест. Минаха през висока градинска порта и спряха пред импозантна къща, цялата потънала в тъмнина.
— Робите ми спят — каза Хелън, докато излизаха от колата. — Не вдигай шум.
След няколко секунди бяха в обширна, луксозно обзаведена спалня. Хелън отиде до леглото, после се обърна с лице към Джони, който се приближаваше към нея. Дишането й беше учестено. Имаше нещо странно, почти налудничаво в стоманеносините й очи. Изведнъж замахна с дамската си чантичка и удари жестоко Джони през лицето. Металната катарама поряза дълбоко носа му от едната страна. Той се дръпна рязко назад, едновременно изненадан и разгневен. Кръвта се стичаше по лицето му и капеше върху ризата. Тя замахна отново, но Джони улови китката й и измъкна чантичката. И двамата бяха оплескани с кръв. Джони скъса стремително бялата рокля и хвърли Хелън върху леглото.
Около четири часа на следващата сутрин Марта се събуди от усещането за глад. Тя лежеше в тъмното, колебаейки се дали да се опита да заспи отново или да отиде до хладилника. Както винаги, хладилникът надделя. Тя светна лампата, сложи си халата и се затътри към кухнята. Изборът й падна върху едни спагети с лук, домати, а също и кълцано телешко. Тъкмо посягаше за купата с ястието, когато чу да се отваря врата и после внимателно да се затваря. Тя се насочи към коридора с намръщено лице и видя как Джони безшумно се придвижва към спалнята си. Като забеляза тъмния й силует на фона на кухненската врата, той се спря и каза:
— Здрасти! На червото ли си угаждаш? Подкрепяш се, а?
— Няма значение какво правя аз! — отсече тя. — Ти какво правиш?
— Какво мислиш, че правя? Лягам си.
Марта светна лампите в коридора. Вторачи се в Джони и замръзна от ужас.
Засъхнала кръв украсяваше лицето му. Имаше дълбока прорезна рана от едната страна на носа. Бялата му риза беше нашарена от големи кървави петна.
— Какво си правил, за Бога? — попита Марта с треперещ глас.
— Чуках се с дива котка — каза Джони и се ухили. — Лека нощ! — Влезе в спалнята си и затвори вратата.
Марта усети, че е изгубила апетита си. Изгаси лампите и се върна в леглото. Чукал се с дива котка. Какво може да значи това? Имаше лошо предчувствие, че Джони е на път да вкара всички тях в ужасна беля. Толкова кръв! Какво ли е правил?
Докато се случваше всичко това в Парадайз Сити, Хари Луис лежеше буден в стаята си в хотел „Хилтън“, Сан Франциско. Ежегодното общо събрание мина гладко без проблеми. Акционерите бяха доволни, но не и Хари. Той съзнаваше ясно, че директорите на „Магазини за самообслужване Коен“ го смятаха за един обикновен жиголо. Членовете на управителния съвет не намираха за нужно да разговарят с него. Въпреки че Хари беше събрал всички книжа, изпратени на Лайза във връзка със събранието, беше направил бележки, задавал въпроси, той все пак знаеше, че тези мъже с продълговати лица го смятат за един обикновен смешник.
„Копелета!“ — помисли Хари и се хвърли в леглото. „Ех, Боже! Дано да имам късмет, ще им го върна някой ден!“
После, за да успокои кипящия си мозък, обърна мислите си към Таня. Мислеше за нея с дълбока обич. Но как щеше да намери начин да се вижда с нея в бъдеще? Повече няма да посмее да се измъква нощем от стаята си. Това ще е прекалено голям риск. Беше попаднал в дяволски капан. Неделните сутрини ще са единственото възможно време за срещи, но Лайза може да спре и игрите му на голф. Тревожен и търсещ разрешение на трудния си проблем, Хари най-после заспа.
Малко след осем часа на следващата сутрин той беше разбуден от дискретното жужене на телефонния апарат. Прозявайки се, той вдигна слушалката.
— Да?
— Мистър Луис? Доктор Горли е, от Парадайз Сити.