— Алек, ти си отвратителен! Искам веднага да се обадиш по телефона на Дейвид Хакет и да му наредиш да провери сейфа и бижутата ми. Да видим дали са още там.
Джаксън зяпна в изненада.
— Разбира се, че са там! Къде да са?
— Ще се обадиш ли на Дейвид Хакет, или аз трябва да го направя?
Понеже позна по изражението на лицето й, че за него няма да има спокойствие, докато не се обади, Джаксън стана, мърморейки недоволно.
— Женски работи — възкликна горчиво той. — Дейвид ще си помисли, че нещо съм мръднал.
— Не ме интересува ни най-малко какво ще си помисли. Кажи му да отиде вкъщи, да отвори сейфа и после да се обади отново.
Джаксън пресече кея и отиде до най-близката телефонна кабина. Малко се поколеба, преди да набере номера на Дейвид Хакет — търговски директор на „Сейфове Райсън“. Двамата мъже играеха заедно голф почти всеки уикенд и бяха доста добри приятели.
— Дейвид, Алек се обажда — каза в слушалката Джаксън. — Извинявай, че те безпокоя, старче, но Мона чула за обира на Лайза Луис. Тя иска да отидеш до къщи и да провериш сейфа й, да видиш дали са си на място проклетите й бижута. Би ли го направил?
Последва дълга пауза, преди Хакет да заговори.
— О, разбира се. Веднага ще отида. Надявам се всичко да е наред.
Джаксън се сепна в изненада.
— Какво искаш да кажеш с това „надявам се всичко да е наред“?
— И без това ще прочетеш утре за това във вестниците, така че мога да ти кажа още сега. Още един от нашите сейфове е бил разбит. Този на мисис Лоуенстейн. Обрали са всичко. Един Господ знае как са го отворили.
— Страхотна новина. Ако я съобщя на Мона, направо ще хвърли топа. Виж какво, Дейвид, моля те, иди до нас колкото можеш по-бързо. Обади ми се веднага. Ще чакам до слушалката. — Той продиктува номера на кабината. — Старче, да знаеш, ако са изчезнали бижутата на Мона, не знам как ще се живее с нея отсега нататък.
— Ще ти се обадя колкото мога по-скоро.
Джаксън си поръча двойно уиски със сода и седна да чака. След час и половина Хакет се обади. Гласът му звучеше глухо и сковано.
— Много ми е неприятно да ти го съобщя, Алекс, но вие сте обрани. Всичко от сейфа е откраднато.
Джони излезе на терасата. Беше намъкнал панталони до коленете и размъкната риза с дълги ръкави, за да скрие драскотините по ръцете. Косата му беше разрошена и определено имаше нужда от избръсване. Както изглеждаше, така се и чувстваше — като парцал.
Щом го видя, Марта се сниши на стола си и изпищя истерично.
— Махай се, мръсен убиец!
— Млъкни! — изсъска й Джони. Погледът му беше още мътен, нервна тръпка премина през устните му.
— Не съм го направил аз! Вкарай най-сетне това в тлъстата си кратуна. Чу ли? Не съм го направил аз.
— Ти си лъжец — изкрещя Марта. — Ти искаше да вземеш тази огърлица и правеше планове как да ни измамиш. Тя те е хванала, докато си отварял сейфа, и ти си я убил! Жесток убиец! Гаден кучи син!
Хенри рязко я прекъсна.
— Марта, моля те! Нека аз да говоря с Джони.
— Какво има да говориш с него! Той ни вкара в такава беля! Убиец! По-добре никога да не го бях виждала! — Тя покри лицето си с ръце и се разрида с тежки, мъчителни стенания.
Джони дойде до мястото, където седеше Хенри и застана прав до него.
— Аз не съм го направил! — повтори той този път с неуверен глас. — Бях с една жена през цялата нощ. Попитайте Джилда. Тя я видя. Онази жена, която ме фиксираше. Ние с Джилда се скарахме и тя си тръгна. Тогава онази жена ме заведе в дома си.
Хенри погледна Джилда, която стоеше зад Джони, бяла като платно. Тя кимна утвърдително.
— Коя е тази жена? — попита Хенри.
— Името й е Хелън Буут… Богата нимфоманка. Мъжът й е в Ню Йорк по работа. Тя ме свали. Бях в нейната къща почти до четири сутринта — каза Джони. — Тя е луда жена. Удари ме и ме изподра. Кръвта, която Марта видя по мене, беше моята собствена.
— Той лъже! — изкрещя Марта. — Не му вярвам и една думичка! Той е откраднал огърлицата и е убил онази жена!
Хенри попи потта от лицето си с копринена носна кърпа и погледна Джони:
— Тази случка ли ще разкажеш на полицията, ако те попитат?
— Защо не? Това е истината.
— Мислиш ли, че една богата, омъжена жена ще потвърди такава история?