— Със сигурност.
— Е, и какво? — Марта си взе още един бонбон. — Тя и без това има нужда от мъж. По-добре да е някой близък. Това мен не ме тревожи. Разбира ли от сейфове?
— Аби направо се кълне в него.
— Той даде ли ти брошка, или нещо друго?
Хари извади от джоба си кутийката за бижута.
— Аби се разпусна много тоя път. Това нещо струва 18 бона.
Марта разгледа гривната и поклати глава в знак на одобрение.
— Как мислиш, Хари, дали Аби ще ни създаде неприятности?
— Не мисля. Знам, че е коварен, но засега се държи както си му е реда. Всичко ще се разбере чак като му занесем стоката и поискаме парите.
Марта изпадна в мрачно размишление за известно време, после пусна кутийката с гривната в дамската си чанта върху масата.
— Дали ще свърши работа? — внезапно съмнение се появи в гласа на Марта.
Хари кръстоса дългите си крака и се загледа надолу към оживеното пристанище.
— Трябва да свърши работа, няма как.
Два дни по-късно тримата отново бяха на терасата в обичайното си разположение, всеки посвоему демонстрираше безразличие. Марта и Хари седяха в разтегателни столове под сянката на големия чадър, а Джилда се изтягаше на слънце, облечена в оскъден бански костюм, който разкриваше добре златистата й кожа.
Марта бродираше нещо, опънато на обръч, като от време на време посягаше към една кутия с шоколадови бонбони, която Хари й беше купил от щанда във фоайето. Хари четеше обявите за размяна в „Ню Йорк Таймс“. Той обичаше да купува и продава наум разни стоки и можеше да прекара часове, разработвайки разни въображаеми сделки. Джилда се беше отпуснала напълно върху шезлонга и се наслаждаваше на слънчевите лъчи, които проникваха в тялото й. Можеше да лежи така с часове. Нито Марта, нито Хари имаха и най-малка представа какво й се върти в главата, докато се пече на слънце. Хари сигурно не се досещаше въобще, но Марта, която я познаваше, по-добре може би подозираше.
Звънът на телефона ги стресна. Марта остави ръкоделието си. Джилда повдигна глава. Хари пусна вестника си, стана и се понесе с онази бавна походка, която винаги напомняше на Марта за щъркел, крачещ из дневната.
Те чуха едно проникновено, аристократично „ало“ и след това:
— Кажете му да се качи, моля.
Хари се върна на терасата.
— Нашият шофьор пристигна.
— Облечи се, Джилда! — каза Марта. — Сложи тоя халат!
— О, за Бога! — възкликна Джилда с досада, но стана и си метна халата. Отиде и се надвеси над парапета на терасата, за да гледа пренаселения плувен басейн в градината на хотела.
Джони Робинс направи силно впечатление на Марта. На терасата се яви мъж с безупречен външен вид — елегантна тъмносиня шофьорска униформа и фуражка под мишница. Висок, широкоплещест, с ниско подстригана черна коса, тясно чело, чип нос. Всичко в него излъчваше сила и деликатно намекваше за склонност към демонстрация на тази сила. Имаше спокойната, лека и пружинираща походка на професионален борец.
— Здравей, Джони — каза Марта, щом го видя. — Добре дошъл.
— Здравей. Вече съм чувал за тебе — като каза това, грубото лице на Джони се озари от сърдечна усмивка. — Възрастният господин ми разказа за тебе.
— Не ме наричай така! — каза рязко Хари. — Наричай ме „Полковника“!
Джони се изсмя, като отметна глава назад.
— Добре. Разбира се!
Погледът му се премести от Марта върху стройния гръб на Джилда. Дори халата не можеше да прикрие нейните форми. Другите двама веднага забелязаха проблясъка на интерес в очите му.
— Това ли е мис Риголето, за която ми говорихте.
Джилда се обърна бавно и му се представи от глава до пети. Веднага почувства тръпката на вълнението, която премина по тялото й при вида на този мъж, но успя да запази отнесеното и безразлично изражение на лицето си.
Те се огледаха взаимно. Джони побутна долната си челюст с палец и се обърна към Марта:
— Хм… Мисля, че ще ми хареса тук.
Усмихна се и започна да разкопчава двуредното си сако.
— Пу. Страхотна горещина. Видяхте ли каква красавица съм ви купил? Вижте я. Ей онова стоманеносиво нещо на алеята.
Марта помъкна туловището си. Двамата с Хари отидоха при Джилда и се надвесиха от парапета. Те видяха един „Кадилак Флитууд Брояш“, паркиран до входа на хотела.
Марта ахна.
— По дяволите! Колко ми струва това?
Тя се обърна, за да погледне Джони.