Мирча Елиаде
Сакралното и профанното
УВОД
Мнозина си спомнят световния отзвук, който предизвика книгата на Рудолф Ото „Das Heilige“ („Свещеното“, 1917). Несъмнено успехът й се дължеше на новата и оригинална гледна точка. Вместо да разглежда схващанията за Бог и религия, авторът анализира разновидностите на религиозния опит. Благодарение на изключителната психологическа проникновеност и двойната си подготовка по теология и история на религиите той успява да открои неговото съдържание и специфични характеристики. Старателно осветлява ирационалната страна на религията, без да обръща внимание на рационалното и спекулативното. Ото е чел Лутер и добре е разбрал какво означава за вярващия „живият Бог“. Това не е Богът на философите, Богът на Еразъм; не е идея, абстрактно понятие или обикновена морална алегория. Това е страшна мощ, проявена в божествения „гняв“.
В своя труд Рудолф Ото се опитва да разграничи характеристиките на този страшен и ирационален опит. Той разкрива чувството на ужас пред свещеното, пред mysterium tremendum1, пред majestas2, което излъчва смазващо превъзходство на сила; разбулва религиозния страх пред mysterium fascinans3, в който се разгръща великолепната цялост на съществото. Ото определя тези практики като нумични (от латинското numen — божество, бог), защото са предизвикани от откриването на някоя страна на божествената мощ. Нумичното се отличава като нещо ganz andere4, коренно и напълно различно: не прилича на нищо човешко или космическо; по отношение на него човекът се чувства нищожен, „просто едно създание“ и ако използваме думите на Авраам към Господ, „прах и пепел“ (Битие, 18:27).
Свещеното винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности. Езикът е способен единствено наивно да изрази tremendum или majestas, или mysterium fascinons с термини, заети от областта на природното или от профанния духовен живот на индивида. Но тази съответна терминология се налага именно поради неспособността на човека да изрази ganz andere: езикът е осъден да обяснява всичко, което надхвърля природния човешки опит, с термини, заимствани от самия него.
Четиридесет години по-късно анализите на Рудолф Ото все още не са загубили своята стойност; читателят само ще спечели, ако ги прочете и поразсъждава върху тях. Но в следващите страници ние ще изберем друга гледна точка. Ще се опитаме да представим феномена на сакралното в цялата му сложност, а не само спрямо ирационалното, което съдържа. Няма да се интересуваме от отношението между не-рационалните и рационалните елементи на религията, а от свещеното в неговата цялост. И така, първото определение, което може да бъде дадено на сакралното, гласи, че то противостои на профанното. Целта на по-нататъшното изложение е да илюстрира и уточни противопоставянето на свещеното и профанното.
Когато сакралното се проявява
Човекът го осъзнава, защото то се проявява, показва се като нещо съвършено различно от профанното. За да изразим проявяването на сакралното, избрахме термина йерофания5, който е удобен, защото не изисква никакво допълнително уточняване: изразява само това, което се съдържа в етимологията му, а именно, че нещо свещено се показва пред нас. Може да се каже, че историята на религиите, от най-примитивните до най-сложните, се състои от натрупване на йерофании, от проявявания на сакралните реалности. От най-елементарната йерофания — например проявата на свещеното в някакъв предмет, камък или дърво — до най-висшата, която за християнина е въплъщението на Господ в Иисус Христос, приемствеността не е прекъсната. Това е все същият мистичен акт: проявлението на нещо „съвсем друго“, на реалност, която не принадлежи към нашия „естествен“, „профанен“ свят, в предмети, съставляващи неотделима част от него.
Модерният човек на Запад изпитва известно притеснение пред някои форми на проява на сакралното: трудно му е да приеме, че има хора, за които свещеното може да се демонстрира в камъни или дървета. Но както скоро ще разберем, тук не става въпрос за обожествяване на камъка или дървото сами по себе си. Свещеният камък, свещеното дърво не са боготворени сами по себе си именно защото са йерофании, защото показват нещо, което вече не е нито камък, нито дърво, а нещо свещено, ganz andere.