Дуранки, „връзка между Небето и Земята“ — така се наричали редица вавилонски светилища (в Нипур, в Ларса, в Сипар и т.н.). Вавилон имал много имена, между които „Къща в основата на Небето и Земята“, „Връзка между Небето и Земята“. Във Вавилон се осъществявала и връзката между Земята и долните области, защото градът бил построен върху баб-апсу, „Вратата на Апсу“, като апсу обозначава Водите на Хаоса отпреди Сътворението. Същата традиция срещаме и при евреите: Камъкът на Йерусалимския храм потъва дълбоко в техом, еврейския еквивалент на апсу. Точно както „Вратата на Апсу“ във Вавилон, камъкът на Йерусалимския храм затваря „гърлото на техом“.
Апсу и техом символизират едновременно водния „Хаос“, предформалното състояние на космическата материя и света на Смъртта, на всичко, което предхожда и следва живота. „Вратата на Апсу“ и камъкът, който затваря „гърлото на техом“ обозначават не само пресечната точка (следователно и точката на свързване) на долния свят и Земята, но също така и разликата в онтологичния ред на двата космически плана. Между техом и камъка на Храма, който затваря „гърлото“ има прекъсване на нивото, преход от виртуалното към формалното, от смъртта към живота. Водният Хаос, който предхождал Сътворението, символизира едновременно регресията към аморфното, осъществявана от смъртта, и връщането към първоначалното състояние на съществуване. От определена гледна точка долните земи са съотносими с пустинните и непознати области, които заобикалят обитаемата територия; долният свят, над който стабилно се установява нашият „Космос“, отговаря на „Хаоса“, простиращ се отвъд границите му.
„Нашият свят“ е разположен винаги в Центъра
От предходното следва, че „Истинският свят“ се намира неизменно в „средата“, в „Центъра“, защото там има прекъсване на нивата, общуване с трите космически зони. Винаги става въпрос за идеален Космос, каквито и да са размерите му. Цяла страна (Палестина), град (Йерусалим), светилище (Храмът в Йерусалим) представляват по един и същ начин imago mundi13. Флавий Йосиф пише по отношение на символизма на Храма, че дворът олицетворява „Морето“ (тоест долните области), олтарът — Земята, а светилището — Небето („Юдейски древности“, III, VII, 7). Стигаме до заключението, че imago mundi, както и „Центърът“, се повтарят вътре в обитаемия свят. Палестина, Йерусалим и Храмът в Йерусалим представляват поотделно и едновременно образ на вселената и Център на Света. Тази множественост на „Центрове“ и повторението на образа на Света във все по-умалени мащаби съставляват една от специфичните страни на традиционните общества.
Налага се следният извод: човекът от предмодерните общества се стреми да живее възможно най-близо до Центъра на Света. Той знае, че страната му действително е разположена в средата на Земята; че неговият град е „пъпът на Вселената“ и най-вече, че Храмът или Дворецът са истински Центрове на Света; но той желае неговата собствена къща също да бъде разположена в Центъра и да бъде imago mundi. И както ще видим, счита се, че жилищата наистина се намират в Центъра на Света и възпроизвеждат, на микрокосмическо ниво, Вселената. С други думи, човекът от традиционното общество може да живее само в „отворено“ нагоре пространство, в което прекъсването на нивото е символично осигурено и общуването с другия свят, „трансценденталния“ свят, е ритуално възможно. Разбира се, светилището, идеалният „Център“ е там, достъпен, в неговия град, и е достатъчно да влезе в Храма, за да общува със света на боговете. Но homo religiosus изпитва потребност да живее винаги в Центъра, точно както Ашилпа носели навсякъде със себе си свещения стълб, axis mundi, за да не се отдалечават от Центъра и да могат да общуват с надземния свят. С една дума, каквито и да са размерите на неговото непосредствено пространство — страната, града, селото, къщата, — човекът от традиционните общества изпитва постоянна необходимост да живее в един тотален и организиран свят, в Космос.
Вселената се ражда от своя Център, разпростира се от една централна точка, която е като „пъп“. Така се ражда и развива Вселената и според „Ригведа“ (X, 149): от едно ядро, от една централна точка. Еврейската традиция е още по-категорична: „Бог е създал света като ембрион. Както ембрионът расте от пъпа, така и Бог започнал да създава света от пъпа и оттам той се разпрострял във всички посоки.“ И понеже „пъпът на Земята“, Центърът на Света са Светите земи, Иома твърди: „Светът е бил създаден, започвайки от Сион“. Рави бен Горион казва за Йерусалимската скала, че „се нарича основният камък на Земята, тоест пъпът на Земята, защото оттам се е разпростряла цялата Земя“. От друга страна, понеже създаването на човека е повторение на космогонията, първият човек е бил оформен в „пъпа на Земята“ (месопотамската традиция), в Центъра на Света (иранската традиция), в Рая, разположен на „пъпа на Земята“ или в Йерусалим (юдео-християнската традиция). Не може и да бъде другояче, защото Центърът е точно мястото, където се извършва прекъсване на нивото, където пространството става сакрално, наистина реално. Създаването предполага свръхизобилие на реалност, с други думи, нахлуване на свещеното в света.