Няколко извода
От хилядите примери, с които разполага изследователят на религиите, ние цитирахме съвсем малко, но въпреки това достатъчно, за да разкрием многообразието на религиозния опит за пространството. Подбрахме аргументи от различни култури и епохи, за да представим поне най-важните митологични проявления и ритуални сценарии, произтичащи от опита за сакралното пространство. В течение на историческия процес религиозният човек е давал различна преценка за този религиозен опит. Достатъчно е да сравним схващането за свещеното пространство и следователно за Космоса на австралийците ашилпа със схващанията на куакиутъл на алтайците или на народите от Двуречието, за да си дадем сметка за съществуващите различия. Излишно е да повтаряме баналната истина, че тъй като религиозният живот на човечеството протича в Историята, неговите проявления са неминуемо обусловени от многобройните исторически моменти и културни стилове. Но за нас не е важно безкрайното разнообразие от религиозни опити за пространството, а, напротив, обединяващите ги елементи. Защото противопоставим ли поведението на не-религиозния човек по отношение на пространството, в което живее, на поведението на религиозния индивид спрямо сакралното пространство, веднага ще доловим структурната разлика, която ги разделя.
Ако трябваше да обобщим предходните разсъждения, бихме казали, че опитът за свещеното пространство прави възможно „основаването на Света“: там, където сакралното се проявява в пространството, реалността се разкрива, Светът започва да съществува. Но нахлуването на сакралното не проектира само една неподвижна точка в средата на флуидната аморфност на профанното пространство, един „Център“ в „Хаоса“; то също така предизвиква прекъсване на нивото, прави възможно общуването между космическите нива (Земята и Небето) и позволява онтологичния преход от един начин на съществуване към друг. Именно такова прекъсване в хетерогенността на профанното пространство създава „Центъра“, през който може да се общува с „трансцендентното“; което от своя страна създава „Света“, след като Центърът е направил възможно orientatio22. Вследствие на това проявата на сакралното в пространството има космологично значение: всяка пространствена йерофания или всяко оссвещаване на дадено пространство е равносилно на „космогония“. Бихме могли да направим и първия извод: Светът може да се възприема като свят, като Космос, в рамките на своето проявление като свещен свят.
Всеки свят е дело на боговете, защото е бил създаден или направо от божествените сили, или е бил осветен, следователно „космизиран“ от хората, повторили ритуално първоначалния акт на Сътворението. С други думи, религиозният човек може да живее само в сакрален свят, тъй като само такъв свят участва в битието, съществува реално. Тази религиозна необходимост изразява една неутолима онтологична жажда. Религиозният човек е зажаднял за битието. Страхът от „Хаоса“, който обгражда неговия обитаем свят, съответства на страха му от нищото. Непознатото пространство, което се простира отвъд неговия „свят“ — не-космизирано, защото е неосветено, обикновена аморфна повърхност, върху която все още не е проектирана никаква ориентация, от която никаква структура все още не се е откроила, — това профанно пространство представлява за религиозния човек абсолютното небитие. Ако по злощастно стечение на обстоятелствата се заблуди в него, той се чувства изпразнен от своята „онтична“ същност, все едно, че се разтваря в Хаоса и в крайна сметка загива.