Тази онтологична жажда се проявява по най-различни начини. Най-яркият от тях в специалния случай на свещеното пространство е желанието на религиозния човек да се разположи в сърцето на реалното, в Центъра на Света: там, откъдето Космосът е започнал да съществува и да се простира към четирите хоризонта, там, където е осигурена възможността за общуване с боговете; с една дума, там, където човекът е най-близо до божественото. Видяхме, че символиката на Центъра на Света не „обхваща“ само страните, градовете, храмовете и дворците, но също така и най-скромното човешко жилище — палатка на ловец номад, юрта на пастири, къща на уседнали земеделци. Накратко, всеки религиозен човек се разполага едновременно в Центъра на Света и в самия извор на абсолютната реалност, съвсем близо до „отвора“, който му осигурява общуването с боговете.
Но понеже да се настани някъде, да живее в дадено пространство, означава да повтори космогонията и следователно да възпроизведе творението на боговете, за религиозния човек всяко екзистенциално решение да се „разположи“ в пространството представлява „религиозно“ решение. Като приема отговорността да „създаде“ Света, който е избрал да обитава, той не само „космизира“ Хаоса, но освен това освещава своята малка Вселена, като я прави подобна на света на боговете. Дълбокият копнеж на религиозния човек е да живее в „божествен свят“, да има дом, подобен на „дома на боговете“, такъв, какъвто по-късно е бил изобразяван в храмовете и светилищата. Най-общо казано, тази религиозна носталгия изразява желанието да се живее в чист и свят Космос, такъв, какъвто е бил в началото, когато се е появил в ръцете на Създателя.
Опитът за сакралното Време ще позволи на религиозния човек периодично да открива Космоса такъв, какъвто е бил in principio23, в митичния момент на Сътворението.
ВТОРА ГЛАВА
САКРАЛНОТО ВРЕМЕ И МИТОВЕТЕ
Профанно времетраене и свещено Време
Както пространството, така и Времето за религиозния човек не е нито еднородно, нито непрекъснато. Съществуват интервали свещено Време, времето на празници (в множеството си периодични); от друга страна, съществува профанното Време, обикновеното времетраене, в което се вписват дейности, лишени от религиозно значение. Между тези два вида Време, разбира се, съществува прекъсване; но религиозният човек чрез различните ритуали може да „преминава“ безопасно от обикновеното времетраене в свещеното Време.
Най-напред ни прави впечатление една качествена разлика между двете Времена: по своята природа сакралното Време е обратимо, в смисъл, че то е първоначално митично Време, възпроизведено като сегашно. Всеки религиозен празник, всяко литургично Време представлява ново актуализиране на някое свещено събитие, което се е случило в митичното минало, „в началото“. Религиозното участие в даден празник предполага излизане от „обикновеното“ времетраене с цел повтаряне на митичното Време, актуализирано от самия празник. Вследствие на това сакралното Време е безкрайно възстановимо, безкрайно повторимо. От определена гледна точка за него може да се каже, че то не „тече“, че не представлява необратима „продължителност“. То е едно истинско онтологично, „парменидно“24 Време: винаги равно на самото себе си, нито се променя, нито се изчерпва. При всеки периодичен празник откриваме свещеното Време, същото, което е било по време на празника от миналата година или отпреди един век: това е Времето, създадено и осветено от боговете, техните gesta25, отново актуализирани чрез празника. С други думи, в празника откриваме първата проява на сакралното Време, такава, каквато се е осъществила ab origine26, in illo tempore27. Защото това свещено Време, в което протича празникът, не е съществувало преди божествените gesta, чествани от него. Създавайки различните реалности, които днес съставляват Света, боговете са създали също и сакралното Време, защото Времето на Сътворението е било задължително осветено от присъствието и дейността на боговете.
По този начин религиозният човек живее в два вида Време, по-важното от които, свещеното Време, се проявява под парадоксалния облик на циклично, обратимо и възстановимо Време — нещо като вечно мистично настояще, което хората периодично повтарят чрез ритуалите. Поведението спрямо Времето е достатъчно, за да различим религиозния от не-религиозния човек: първият отказва да живее в това, което със съвременни термини наричаме „историческо настояще“; той се стреми да се впише в едно сакрално Време, което в някои отношения може да бъде приравнено с „Вечността“.
24