Така периодично религиозният човек става съвременник на боговете, доколкото той възстановява първоначалното Време, в което са били извършени божествените дела. На ниво „примитивни“ цивилизации всичко, което човекът прави, има своя отвъдчовешки модел; дори извън „празничното“ Време неговите жестове са подражание на образците, определени от боговете и митичните Прародители. Но това подражание рискува да става все по-малко и по-малко точно; образецът рискува да бъде изопачен или дори забравен. Периодичното възстановяване на божествените жестове, религиозните празници са за това, да предадат отново на хората сакралността на образците. Ритуалното поправяне на лодките и ритуалното отглеждане на ям не приличат на същите дейности, извършвани извън свещените интервали. Те са по-точни, по-близки до божествените образци, а, от друга страна, са ритуални: замисълът им е религиозен. Обредното поправяне на лодката не се предприема, защото тя има нужда от поправка, а защото в митичната епоха боговете са показали на хората как да поправят лодки. Тук не става дума за емпирично действие, а за религиозен акт, за imitatio dei34. Предметът на поправка не е вече един от многото, които съставляват вида „лодки“, а митичен архетип: самата лодка, с която са боравили боговете „in illo tempore“. Вследствие на това Времето, в което се извършва ритуалната поправка на лодките, се влива в първоначалното Време: това е самото Време, в което са творели боговете.
Разбира се, не всички типове периодични празници могат да се сведат до примера, който току-що разгледахме. Но нас не ни интересува морфологията на празника, а структурата на сакралното Време, актуализирано в празниците. За него може да се каже, че винаги е същото, че е „поредица от вечности“. Колкото и да е сложен един религиозен празник, неизменно става въпрос за свещено събитие, което се е състояло ab origine и което ритуално е станало настоящо. Участниците се превръщат в съвременници на митичното събитие. С други думи, те „излизат“ от своето историческо време — тоест от Времето, съставено от сбора на профанните, личните и междуличностните събития — и се присъединяват към първоначалното Време, което винаги е същото, което принадлежи на Вечността. Религиозният човек периодично се влива в митичното и сакрално Време, преоткрива първоначалното Време, което „не тече“, защото не участва в земното времетраене, и което се състои от безкрайно възобновяващо се вечно настояще.
Религиозният човек изпитва потребност периодически да се потапя в свещеното и неразрушимо Време. За него сакралното Време прави възможно другото, обикновеното време, земното времетраене, в което протича всяко човешко съществуване. Вечното настояще на митичното събитие прави възможно профанното времетраене на историческите събития. Да вземем един пример: божествената йерогамия35, която се е състояла in illo tempore, е направила възможна човешката сексуална връзка. Връзката между бога и богинята се извършва в един безвременен момент, във вечно настояще; сексуалните връзки между хората, когато не са ритуални, протичат във времетраенето, в профанното време. Свещеното, митичното Време създава и екзистенциалното, историческото Време, защото е негов образец. В крайна сметка всичко съществува благодарение на божествените и полубожествените същества. „Произходът“ на реалностите и на самия Живот е религиозен. Ямсът може да се отглежда и консумира по „обикновен начин“ само защото периодично се отглежда и консумира ритуално. А тези ритуали могат да се извършват, защото боговете са ги разкрили in illo tempore, създавайки човека и яма и показвайки на човека как трябва да се отглежда и консумира това ядивно растение.
В празника напълно се разкрива сакралното измерение на Живота, изживява се светостта на човешкото съществуване като божествено творение. През останалото време човекът винаги е склонен да забравя основното: че съществуването не е дадено, защото модерните се позовават на „Природата“, а е творение на Другите, боговете или полубожествените Същества. И обратно, празниците възстановяват сакралното измерение на съществуването, като отново съобщават как боговете или митичните Праотци са създали човека и са го научили на различните социални поведения и практически дейности.
От известна гледна точка това периодично „излизане“ от историческото Време и особено последствията, които има за цялостното съществуване на религиозния човек, може да изглежда като отказ от творческа свобода. В крайна сметка става въпрос за вечно завръщане in illo tempore, в едно „митично“ минало, което няма нищо историческо. Може да се заключи, че това вечно повтаряне на жестовете, разкрити от боговете ab origine, се противопоставя на всякакъв човешки прогрес и парализира всяка творческа спонтанност. Отчасти подобно заключение е вярно. Само отчасти, защото религиозният човек, дори и най-„примитивният“, по принцип не отрича „прогреса“: той го приема, но придавайки му божествени произход и измерение. Всичко, което от съвременната перспектива ни се струва, че е отбелязало „прогрес“ (независимо в коя област: социална, културна, техническа и т.н.) спрямо една преходна ситуация, е било възприемано от различните примитивни общества в продължение на тяхната дълга история като нови божествени разкрития. Засега ще оставим настрана тази част от проблема. Важното е да разберем религиозното значение на това повтаряне на божествените действия. И така, изглежда очевидно, че религиозният човек чувства потребност да възпроизвежда безкрайно едни и същи примерни жестове, защото се стреми и се опитва да живее близо до своите богове.