Тъй като митовете представляват неговата „свята история“, религиозният човек от примитивните общества трябва да внимава да не ги забрави: като реактуализира митовете, той се доближава до своите богове и участва в светостта. Но съществуват и „трагични божествени истории“ и човекът поема голяма отговорност пред себе си и пред Природата, като ги възстановява периодически. Ритуалният канибализъм например е следствие на трагично религиозно гледище.
Накратко, чрез реактуализацията на своите митове религиозният човек се стреми да се доближи до боговете и да участва в Битието; подражаването на божествените модели за пример изразява едновременно неговото желание за святост и онтологичната му носталгия.
В примитивните и архаични религии вечното повтаряне на божествените жестове се оправдава като imitatio dei. Свещеният календар всяка година възобновява едни и същи празници, честването на едни и същи митични събития. В действителност свещеният календар представлява „вечно завръщане“ на ограничен брой божествени жестове и това се отнася не само за примитивните, но и за всички останали религии. Навсякъде календарът на празниците е периодично връщане на същите първоначални ситуации, от което следва реактуализиране на същото сакрално Време. За религиозния човек възстановяването на едни и същи митични събития представлява най-голямата му надежда: при всяко възстановяване той открива възможност да промени своето съществуване, да го доближи до божествения модел. Накратко, за религиозния човек от примитивните и архаични общества вечното повтаряне на примерните жестове и вечната среща с първоначалното митично Време, осветено от боговете, в никакъв случай не предполага песимистично виждане за живота; напротив, точно заради това „вечно завръщане“ към изворите на сакралното и реалното човешкото съществуване му изглежда спасено от небитието и смъртта.
Гледната точка се променя напълно, когато чувството за космическа религиозност угасне. Точно това се случва в някои по-напреднали общества, в които интелектуалният елит постепенно се откъсва от рамките на традиционната религия. Периодичното освещаване на космическото Време тогава изглежда ненужно и безсмислено. Между космическите ритми боговете вече не са достижими. Загубва се религиозното значение на повтарянето на примерните жестове. А повторението, изпразнено от своето религиозно съдържание, задължително води до песимистично виждане за съществуването. Когато не е средство за повторно вписване на една първоначална ситуация и преоткриване на тайнственото присъствие на боговете, когато е десакрализирано, цикличното Време става ужасяващо: то се превръща в неспирно въртящ се около себе си кръг, повтаря се безкрайно.
Така се е случило в Индия, където доктрината за космическите цикли (юга) е била умело разработена. Един пълен цикъл, махаюга, съдържа 12 000 години. Той свършва с „разпадане“, пралая, което се повтаря по по-радикален начин (махапралая, „Великото разпадане“) в края на хилядния цикъл. Тъй като примерната схема „създаване-разрушаване-създаване и т.н.“ се възпроизвежда безкрайно. Дванадесетте хиляди години от един махаюга се считат за „божествени години“, като всяка от тях съдържа 360 години, което общо прави 4 320 000 години за един космически цикъл. Хиляда махаюга образуват една калпа („форма“); четиринадесет калпи правят един манвантара (наречен така, защото се предполага, че всеки манвантара се управлява от един Ману, митичен Цар Прародител). Една калпа е равна на един ден от живота на Брахма, още една калпа — на една нощ. Сто такива „години“ на Брахма или 311 000 милиарда човешки години представляват живота на Бога. Но дори тази значителна продължителност на живота на Брахма не успява да изчерпи Времето, защото боговете не са вечни и космическите съграждания и разрушения следват ad infinitum37.