Това е истинското „вечно завръщане“, вечното повтаряне на основния ритъм на Космоса: неговото разрушаване и периодическо ново създаване. Накратко, това е примитивното схващане за „Годината Космос“, но изпразнено от своето религиозно съдържание. Трябва да уточним, че доктрината за юга е била разработена от интелектуалния елит и че дори да се е превърнала в паниндийска доктрина, не бива да мислим, че ужасяващата й същност е станала достояние на цялото население на Индия. Най-вече религиозният и философски елит е изпитвал отчаяние пред цикличното Време, което се повтаря безкрайно. Защото за индийската мисъл това вечно завръщане означавало вечно завръщане към съществуването благодарение на карма, закона за всеобщата причинност. От друга страна, Времето било отъждествявано с космическата илюзия (мая) и вечното завръщане към съществуването означавало безкрайно продължаване на мъките и робството. Единствената надежда за религиозния и философски елит била невръщането към съществуването, отменянето на карма, с други думи, окончателното освобождаване (мокша), съдържащо трансцендентността на Космоса38.
Гърция също е познавала мита за вечното завръщане и философите от късната епоха са довели до крайност разбирането за кръгообразното Време. Ще цитираме прекрасното изложение на А. Ш. Пюш: „Според известното платоническо определение времето, което определя и измерва пълното завъртане на небесните сфери, е подвижният образ на неподвижната вечност, на която подражава, разгръщайки се в кръг. Вследствие на това цялото космическо развитие, както и продължителността на нашия свят на зараждане и разпадане ще се разгръщат в кръг или чрез безкрайно редуване на цикли, по време на които една и съща реалност се изгражда, разваля, изгражда отново, съобразно даден закон и неизменни последователности. Така не само че се запазва същата цялост на битие, но дори някои мислители от късната античност — питагорейци, стоици, платоници — приемат, че вътре във всеки от тези цикли времетраене, aiones, aeva39, се повтарят същите ситуации, които вече са станали в предходните цикли и ще станат в следващите — до безкрайност. Нито едно събитие не е уникално, не се разиграва един-единствен път (например осъждането и смъртта на Сократ), а се е случвало и ще се случва вечно; същите личности са се появявали, появяват се и ще се появяват при всяко завъртане на кръга около себе си. Космическата продължителност е повторение и апакиМези, вечно завръщане.“
По отношение на архаичните и палеоориенталските религии, също и по отношение на митикофилософските схващания за Вечното Завръщане, както са били развити в Индия и Гърция, юдаизмът предлага важно нововъведение. Според юдаизма времето има начало и ще има край. Идеята за цикличното Време е превъзмогната. Яхве не се проявява вече в космическото Време (както боговете на другите религии), а в едно историческо, необратимо Време. Всяко ново проявяване на Яхве в Историята вече не може да се приведе към някое предходно. Разрушаването на Йерусалим изразява гнева на Яхве към неговия народ, но това не е същият гняв, който Яхве изразил при разрушаването на Самария. Неговите жестове са лична намеса в Историята и разкриват своя дълбок смисъл само за неговия народ, народът, който Яхве е избрал. Тук историческото събитие придобива ново измерение: то става теофания.
Християнството стига още по-далеч при преоценката на историческото Време. Понеже Бог се е въплътил, приел е исторически обусловено човешко съществуване. Историята става годна за освещаване. Illud tempus, за което говорят Евангелията, е точно определено историческо Време — Времето, когато Пилат Понтийски бил губернатор на Юдея, — но то е било осветено от присъствието на Христос. Съвременният християнин, който участва в литургичното Време, навлиза в illud tempus, в което е живял, агонизирал и възкръсвал Иисус, но вече не става въпрос за митично Време, а за Времето, когато Пилат Понтийски управлявал Юдея. Свещеният календар за християнина също възпроизвежда безкрайно едни и същи събития от съществуването на Иисус, но тези събития са протекли в Историята; те не са се случили при възникването на Времето, „в началото“ (с уточнението, че за християнина Времето започва отново с раждането на Христос, защото въплъщението създава нова ситуация за човека в Космоса). Накратко, Историята се явява ново измерение на божественото присъствие в света. Историята отново може да стане сакрална История, както е била разбирана, но само в митична перспектива, в примитивните и архаичните религии.
38
Впрочем тази трансцендентност се постига, възползвайки се от „удобен момент“ (кшана) — своеобразно сакрално Време, което позволява „излизането от Времето“ — Б.а.