Тук не става въпрос за логичен, рационален процес. Трацсцендентната категория за „височина“, за надземно, за безкрайно се разкрива както пред разума, така и пред душата на човека. Това е пълно осъзнаване на човека: изправен пред Небето, той открива едновременно божествената неизмеримост и своето собствено положение в Космоса. Чрез своя начин на съществуване Небето разкрива трансцендентността, силата, вечността. То съществува абсолютно, защото е издигнато, безкрайно, вечно, могъщо.
В този смисъл трябва да разбираме това, което казахме по-горе, че боговете са изявили различните страни на сакралното в самата структура на Света: Космосът — примерното творение на боговете — е „построен“ по такъв начин, че да подбужда религиозно чувство за божествена трансцендентност, породено от самото съществуване на Небето. И понеже Небето съществува абсолютно, голяма част от върховните богове на примитивните народи носят имена, обозначаващи височина, небесен свод, метеорологични явления: „Владетели на Небето“ или „Небесни жители“.
Върховното божество на маорите е Ихо; iho означава „издигнато, нависоко“. Уволуву, върховният бог на негрите акпосо, означава „това, което е нависоко, горните области“. При селкнамите от Огнена земя Бог се нарича „Жител на Небето“ или „този, който живее на Небето“. Пулугу, върховното Същество на андаманийците, живее на Небето; гръмотевицата е неговият глас, вятърът — дъхът му, ураганът е неговият гняв, защото той наказва с мълния тези, които нарушават заповедите му. Богът на Небето на йоруба от Брега на Робите се нарича Олорун, буквално — „Владетел на Небето“. Самоедите (самодийските народи) почитат Нум, Бог, който живее в най-високото Небе и чието име означава „Небе“. При кориаките върховното божество се нарича „Един от горе“, „Господарят на Високото“, „Този, който съществува“. Айну го знаят като „божествения Вожд на Небето“, „небесния Бог“, „божествения Създател на световете“, но също и като Камуй, тоест „Небе“. Бихме могли лесно да продължим този списък.
Трябва да добавим, че същата етимология срещаме и при религиите на по-цивилизованите народи, които са играли важна роля в Историята. Името на върховния Бог на монголците е Тенгри, което означава „Небе“. Китайският Тиен означава едновременно „Небе“ и „Бог на Небето“. Шумерският термин за божество, дингир, първоначално е означавал небесно явление: „светъл, блестящ“. Вавилонският Ану също означава „Небе“. Върховният индоевропейски Бог, Диеус, означава и небесно явление, и свещеност (от санскрит div — „блестя“, „грея“, „ден“; diaus — „небе“, „ден“ — Дяус, индийски бог на Небето). Имената на Зевс и Юпитер още пазят спомена за небесната сакралност. Келтският Таранис (от taran — „гърмя“), балтийският Перкунас („светкавица“) и праславянският Перун (на полски piorun — „светкавица“) показват най-вече късните трансформации на боговете на Небето в богове на Бурята.
Но това не означава „натуризъм“. Небесният Бог не се отъждествява с Небето, защото самият Бог, създател на целия Космос, е сътворил и Небето и поради тази причина е наречен „Създател“, „Господар“, „Вожд“, „Отец“ и т.н. Небесният Бог е личност, а не ураниево проявление. Но той живее на Небето и се изявява чрез метеорологичните явления: гръмотевици, мълнии, бури, метеори и т.н. Това означава, че някои привилегировани структури на Космоса — Небето, атмосферата — представляват предпочитаните проявления на върховното Същество; magestas на небесната необятност, tremendum на бурята.
Далечният Бог
Историята на върховните Същества с небесна структура е от основно значение за този, който иска да обхване религиозната история на човечеството в цялост. Нямаме намерение да я описваме тук, в няколко страници. Но трябва да споменем поне един факт, който ни се струва съществен: върховните Същества с небесна структура са с тенденция към изчезване от култа; те се „отдалечават“ от хората, оттеглят се в Небето и се превръщат в dei otiosi40. Тези богове, след като са създали Космоса, живота и хората, изглежда, изпитват някаква „умора“, като че ли огромното дело на Сътворението е изтощило силите им. Те се оттеглят в Небето, като оставят на Земята своите синове или някой демиург, за да довърши или допълни Сътворението. Малко по малко мястото им се заема от други божествени фигури: митичните Предци, Богините Майки, оплодотворяващите Богове и т.н. Богът на Бурята все още притежава небесна структура, но не е вече сътворяващо върховно Същество: той е само оплодотворител на Земята, а понякога просто помощник на своята спътница Земята Майка. Върховното Същество с небесна структура запазва своето водещо място само при скотовъдните народи и придобива единствено по рода си положение във вероизповеданията с монотеистични тенденции (Ахура Мазда) или в монотеистичните религии (Яхве, Аллах).