Може да се каже, че самата структура на Космоса запазва жив спомена за върховното небесно Същество. Като че ли боговете са създали Света по такъв начин, че на всяка цена да отразява тяхното съществуване; защото нито един свят не е възможен без вертикалност, а само по себе си това измерение извиква представата за трансценденталност.
Отстранено от самия религиозен живот, небесното сакрално остава действено чрез символиката. Религиозният символ предава своето послание дори да не е съзнателно схванат в своята цялост, защото символът се обръща към всички страни на човешкото същество, не само към неговия разум.
Структура на водната символика
Преди да говорим за Земята, трябва да представим религиозните виждания за Водата, и то поради две причини: 1. Водата е съществувала преди Земята (както пише в Битие, „тъмнина се разстилаше над бездната, и Дух Божий се носеше над водата“ (Битие, 1:2); 2. при анализа на религиозната стойност на Водата по-добре се долавя структурата и функцията на символа. И така, символиката играе съществена роля в религиозния живот на човечеството; благодарение на символите Светът става „прозрачен“, способен да „покаже“ трансцендентността.
Водата символизира всеобщия сбор от виртуалности; тя е fons et origo41, хранилище на всички възможности за съществуване; тя предхожда всяка форма и поддържа всяко сътворение. Един от образците на Сътворението е Островът, който изведнъж се „появява“ насред вълните. Потъването пък символизира връщането към пред формалното, към аморфния вид на предсъществуването. Изплуването повтаря космогоничната поява на формалното; потъването е равнозначно на разтваряне на формите. Именно поради това водната символика съдържа в себе си както смъртта, така и възраждането. Досегът с водата винаги носи възстановяване: защото след разтварянето следва „ново раждане“ и защото потъването оплодотворява и умножава жизнения потенциал. На водната космогония — на антропологично ниво — съответстват илогениите: вярвания, според които човешкият вид е роден от Водата. На Потопа или на периодичното потъване на континентите (митове от типа „Атлантида“) — на човешко ниво — отговаря „втората смърт“ („влагата“ и leimon42 в Ада и т.н.) или инициационната смърт при кръщение. Но както в космологичен, така и в антропологичен план, потъването във Водата не е равносилно на окончателно изчезване, а на временно връщане към неопределеното, последвано от ново създаване, от нов живот или от „нов човек“, в зависимост от това дали става въпрос за космически, биологически, или сотериологически момент. От гледна точка на структурата на символа „потопът“ е сравним с „кръщаването“, а погребалното изливане на течност — с ритуалното пречистване на новороденото или с ритуалното пролетно къпане, което носи здраве и плодовитост.
Във всяка религиозна система, в която се среща, Водата неизменно запазва своята функция: тя разрушава, премахва формите, „измива греховете“, едновременно е пречистваща и възстановяваща. Предопределението й е да предшества Сътворението и да го поглъща обратно, неспособна да надхвърли собствения си начин на съществуване, тоест да се изяви във форми. Водата не може да надвиши състоянието на виртуалност, на начало и на латентност. Всичко, което е форма, се проявява над Водата, отделяйки се от нея.
Тук изниква една основна черта: сакралността на Водата и структурата на космогониите и водния апокалипсис могат да бъдат напълно разкрити само чрез водната символика, която представлява единствената „система“, способна да учлени всички отделни разкривания на безбройните йерофании. Впрочем това е закон за всяка символика: цялостната символика преценява различните значения на йерофаниите. „Водите на Смъртта“ например разкриват своя дълбок смисъл само при положение, че се познава структурата на водната символика.