По същия начин един бърз преглед на множеството религиозни преоценки на Луната ще ни помогне да научим какво са прочели хората в лунните ритми. Благодарение на фазите на Луната, тоест на нейното „раждане“, „смърт“ и „възкресение“, те са осъзнали своя собствен начин на съществуване в Космоса и заедно с това шансовете си за просъществуване или възкресение. Благодарение на лунната символика религиозният човек е успял да обедини големи съвкупности от факти, без видима взаимна връзка между тях, и в крайна сметка да изгради една „система“. Твърде вероятно е религиозната преоценка на лунните ритми да е направила възможни първите големи антропокосмични обобщения на примитивните народи. Благодарение на лунната символика са могли да бъдат свързани и обединени толкова различни неща, като раждането, развитието, смъртта, възкресението; водата, растенията, жената, плодовитостта, безсмъртието; космическата тъма, живота преди раждането и съществуването след смъртта, следвано от лунен тип прераждане („светлина, струяща от тъмата“); тъкането, символа „нишка на Живота“, съдбата, преходността, смъртта и т.н. По принцип повечето идеи за цикличност, за дуализъм, за полярност, за опозиция, за конфликт, но също така и за обединение на противоположностите, concidentia oppositorum, са били или открити, или уточнени благодарение на лунната символика. Може да се говори за „метафизика на Луната“ в рамките на една свързана система от „истини“, засягаща специфичния начин на съществуване на живите, на всичко, което — в Космоса — участва в Живота, тоест в развитието, растежа и смаляването, в „смъртта“ и „възкръсването“. Не трябва да забравяме: Луната разкрива на религиозния човек не само, че смъртта е неразривно свързана с Живота, но най-вече, че не е окончателна, че след нея винаги идва ново раждане.
Луната придава религиозна стойност на космическото развитие и помирява човека със Смъртта. Слънцето, обратно, разкрива друг начин на съществуване: то не участва в развитието; бидейки винаги в движение, остава непроменимо, формата му е все една и съща. Соларните йерофании се асоциират с религиозните значения на самостоятелността и на силата, на независимостта, на разума. Затова при някои култури се наблюдава процес на соларизация на върховните Същества. Както видяхме, небесните богове са подвластни на тенденция към изчезване от религиозната актуалност, но в отделни случаи тяхната структура и влияние продължават да съществуват в слънчевите божества, особено що се отнася до високоразвитите цивилизации, играли важна историческа роля (Египет, елинистичният Изток, Мексико).
Голям брой героични митологии са със соларна структура. Героят се уподобява на Слънцето, като него той се бори срещу тъмнината, слиза в царството на Смъртта и се завръща победител. Тук тъмнината не е, както в лунните митологии, един от начините на съществуване на божеството, а символизира всичко, което Бог не е, следователно — идеалния Противник. Тъмнината вече не се възприема като необходима фаза на космическия Живот; от гледна точка на соларната религия тя се противопоставя на Живота, формите и разума. Сияйните проявления на слънчевите богове в някои култури са знакът на разума. Накрая Слънце и разум се покриват до такава степен, че соларните и синкретични теологии от късната Античност се трансформират в рационалистични философии: Слънцето е обявено за разума на Света, а Макробий51 открива в него всички богове на гръко-ориенталския свят — от Аполон и Юпитер до Озирис, Хор и Адонис („Сатурналии“, I, гл. XVII-XXXIII). В трактата „За Царя Слънце“ на император Юлиан, както и в „Химн на Слънцето“ на Прокъл52 соларните йерофании отстъпват място на идеи и религиозността изчезва почти напълно вследствие на дългия процес на рационализиране.
Десакрализацията на соларните йерофании се вписва сред много други подобни процеси, поради които в крайна сметка Космосът се изпразва от своето религиозно съдържание. Но както видяхме, пълната секуларизация на Природата е постигната само от ограничен брой модерни люде: тези, които са лишени от всякакво религиозно чувство. Християнството е внесло дълбоки, коренни промени в религиозната преоценка на Космоса и Живота и не ги е отхвърлило. Християнски автор като Леон Блоа53 свидетелства, че космическият живот в своята цялост още може да се усеща като божествен код: „Независимо дали е в хората, в животните, или в растенията, животът винаги е Живот и когато настъпи моментът, недоловимата точка, която наричаме смърт, Иисус е този, който се оттегля както от дървото, така и от човешкото същество.“
51
53