Когато наоколо не се проявява никакъв знак, той бива провокиран. Практикува се например evocatio9 с помощта на животни: те посочват кое място е годно да поеме светилището или селището. Накратко, става въпрос за призоваване на свещени сили или фигури, имащи за непосредствена цел ориентация в еднородното пространство. Целта е да се появи знак, който Да сложи край на напрежението, предизвикано от относителността, и на страха, подхранван от загубата на ориентация — с две думи, да се намери абсолютна опорна точка. Пример: преследват диво животно и там, където е убито, издигат светилище; или пускат на свобода домашно животно — да речем, бик, — след няколко дни започват да го търсят и го принасят в жертва на мястото, където са го открили. После издигат олтар и около него — селище. Във всички тези случаи животните разкриват светостта на мястото: следователно хората не са свободни да избират свещеното местоположение — те само го търсят и откриват с помощта на тайнствени знаци.
Тези няколко примера илюстрират различните начини, чрез които религиозният човек получава откровение за свещеното място. В цитираните случаи йерофании са премахнали еднородността на пространството и са разкрили „неподвижна точка“. Но понеже религиозният човек може да живее само в атмосфера, пропита от сакралното, трябва да очакваме множество техники за освещаване на пространството. Видяхме, че сакралното е всъщност реалното — едновременно сила, действеност, извор на живота и плодовитостта. Желанието на религиозния човек да живее в свещеното съответства всъщност на желанието му да се определи в обективната реалност, да не се остави да бъде парализиран от безкрайната относителност на чисто субективния опит, да живее в реален и действен свят, а не в някаква илюзия. Това поведение се потвърждава във всички планове на съществуването му, но се вижда най-ясно в стремежа на религиозния човек да се движи в един осветен свят, тоест в сакрално пространство. За тази цел са изработени техники на ориентация, които представляват техники за конструиране на свещеното пространство. Но не бива да мислим, че става въпрос за човешка дейност, че благодарение на своите усилия индивидът успява да освети дадено пространство. В действителност ритуалът, чрез който той конструира сакралното пространство, е действен дотолкова, доколкото възпроизвежда делото на боговете. За да разберем обаче потребността от ритуално изграждане на свещеното пространство, трябва да вникнем в традиционното схващане за „Света“: тогава веднага ще си дадем сметка, че за религиозния човек всеки „свят“ е „сакрален свят“.
Хаос и Космос
Характерно за традиционните общества е противопоставянето, което те предполагат между своята обитаема територия и заобикалящото ги непознато и неопределено пространство: първото е „Светът“ (поточно „нашият свят“), Космосът; останалото не е Космос, а някакъв „друг свят“, чуждо, хаотично пространство, населено със зли духове, демони, „чужденци“ (впрочем приемани като демони и призраци). На пръв поглед това прекъсване в пространството като че се дължи на опозицията между обитаваната и организирана територия, тоест „космизирана“, и непознатото пространство, което се разполага отвъд границите й: от едната страна имаме „Космос“, от другата — „Хаос“. Но ще видим, че ако всяка обитаема територия е „Космос“, то е именно защото е била предварително осветена, защото по един или друг начин е дело на боговете или се съобщава с техния свят. „Светът“ (тоест „нашият свят“) е вселена, в която сакралното вече се е проявило и вследствие на това прекъсването на нивата е станало възможно и повторяемо.
Всичко това изпъква съвсем ясно при ведическия ритуал за встъпване във владение на определена територия: владението се узаконява чрез издигане на олтар на огъня, посветен на Агни. „Казва се, че са заселени, когато построят олтар на огъня (гархапатя), и всички, които строят олтар на огъня, са законно пребиваващи“ („Шатапатха Брахмана“, VII, I,I,I,-4). Чрез издигането на олтар на огъня Агни вече присъства и общуването със света на боговете вече е осигурено: пространството на олтара се превръща в свещено пространство. Но значението на ритуала е много по-сложно и ако държим сметка за всичките му пластове, ще разберем защо освещаването на дадена територия е равносилно на космизация. Всъщност издигането на олтар на Агни не е нищо друго освен възпроизвеждане в микрокосмически мащаб на Сътворението. Водата, в която се меси глината, се уподобява на първичната Вода; глината за основа на олтара символизира Земята; страничните стени представляват Атмосферата и т.н. А изграждането е съпроводено със станси, които ясно изразяват коя космическа област се пресъздава („Шатапатха Брахмана“, I, IX, 2, 29 и т.н.). С една дума, издигането на олтар на огъня, което единствено узаконява собствеността върху територията, е равнозначно на космогония.