Чарлс Дикенс
Салонният оратор
Една вечер се разхождахме по Оксфърд Стрийт, Холбърн, Чийпсайд, Колман Стрийт, Финсбъри Скуеър и така нататък с намерението да се върнем в западната част по Пентьнвил и Ню Роуд, когато усетихме жажда и решихме да си починем за пет-десет минути. Така че тръгнахме обратно към едно старо, тихо и прилично заведение, което бяхме отминали току-що (намираше се недалеч от Сити Роуд), с цел да се освежим с чаша ел. Заведението нямаше нищо общо с онези ярки дворци с гипсови отливки и лакирани мебели, а беше просто една скромна кръчма от старата школа, с малък стар тезгях и дребен на ръст собственик, който заедно със съпругата и дъщерята — също дребни, се беше разположил удобно зад вече споменатия тезгях — едно малко уютно кътче с весел огън в камината, заградено с висок параван, иззад който се подаде младата дама, щом ние се появихме с намерението да пием чаша ел.
— Ще заповядате ли вътре, сър? — попита тя съблазнително.
— Няма да е лошо да влезете, сър — каза дребният възрастен собственик, като подаде глава от едната страна на паравана, за да ни разгледа.
— Много хубаво ще сторите, ако влезете, сър — каза дребната възрастна дама, като подаде глава от другата страна на паравана.
Хвърлихме бегъл поглед наоколо, с който може би искахме да покажем, че така прехваленото заведение ни е непознато. Дребният стар собственик забеляза това, изскочи бързо иззад малкия тезгях и веднага ни въведе в салона.
Това беше старо, мрачно на вид помещение с дъбова ламперия, висока камина и под, застлан с пясък. Стените бяха украсени с три-четири стари цветни гравюри в черни рамки и всяка от тях представляваше морско сражение с по два военни кораба, които се сражават най-ожесточено един срещу друг, докато един или два други избухват в далечината, а на преден план се виждаше хаос от пречупени мачти и крака в моряшки панталони, стърчащи над водата. От тавана в средата на стаята висяха газова лампа и дръжка на звънец, от двете страни имаше три-четири дълги и тесни маси, зад които бяха наредени нагъсто характерните за този вид заведения излъскани дървени съдове. Еднообразието на посипания с пясък дъсчен под се нарушаваше тук-там с някой и друг плювалник, а две пирамиди от тези полезни артикули украсяваха ъглите на другия край на салона.
На най-отдалечената маса, близо до камината и с лице към вратата, седеше набит мъж на около четиридесет с късо подстригани гъсти черни къдрици, които обграждаха широкото му и високо чело, както и лицето, което беше доста румено, и то не само по причина на водата и чистия въздух. Той пушеше пура, с поглед, вперен в тавана, и имаше онзи самоуверен оракулски вид, който го определяше като тартор в политиката, главен авторитет и първи разказвач на анекдоти в заведението. Очевидно току-що се бе произнесъл по нещо много важно, защото останалите пушеха лулите и пурите си в състояние на някаква сериозна отнесеност, като че ли бяха изцяло погълнати от значението на въпроса, който са разисквали.
От дясната му страна седеше възрастен джентълмен с побеляла коса, а от лявата — дългокос рус мъж с кафяв сюртук, стигащ почти до петите му, който след всяко дръпване от лулата си хвърляше възхитен поглед на румения мъж.
— Направо изключително! — каза светлокосият след петминутно мълчание. Останалите зашепнаха помежду си в знак на съгласие.
— Няма нищо изключително, нищо — каза червендалестият мъж, като внезапно се събуди от съзерцанието си и се обърна към русия още щом той проговори. — Защо трябва да е изключително? Откъде накъде изключително? Докажете, че е изключително!
— Е, като се замисли човек… — каза светлокосият плахо.
— Да се замисли! — възкликна червендалестият. — Но ние сме длъжни да се замисляме. В днешно време ние се намираме на светлия връх на интелектуалните постижения, а не в тъмните дебри на умствената ограниченост. Доказателства искам аз, доказателства, а не твърдения в тези бурни времена. Всеки джентълмен, който ме познава, знае за съдържанието и резултата от моите забележки, когато Обществото за предлагане на представители от предградията разискваше кого да посочи като кандидат за онзи град в Корнуол — забравих как се казва.
„Мистър Сноби — каза мистър Уилсън — е човек, подходящ за представител на общината в Парламента.“
„Докажете го“ — казвам.
„Той е борец за премахване на националните дългове, непоклатим противник на пенсиите, неустрашим защитник на негрите; той е за ограничаване на синекурите и сесиите на Парламента и за увеличаване единствено на избирателите“ — обяснява мистър Уилсън.
„Докажете го!“ — казвам.