Хелъм бавно се изчервил от гняв. Казал рязко:
— Слушай, Денисън, някой е сменил съдържанието. Това не е волфрам.
Денисън си позволил леко, но ясно да изсумти.
— Ти пък как го разбра?
От такива неща — дребнави подмятания и безцелни намеци — се изгражда историята.
Подобна забележка е щяла да бъде неуместна във всеки случай. Денисън, завършил също така наскоро като Хелъм, бил много по-изявен студент и бил смятан за перспективния млад учен на отдела. Хелъм го разбирал, и което било още по-лошо, Денисън също го знаел и не го криел. Неговата забележка „Ти пък как го разбра?“, с явното и непогрешимо наблягане на местоимението „ти“, била достатъчна причина за всичко, което последвало.
Без тази забележка Хелъм никога нямало да стане най-великия и най-уважавания учен в историята, за да използуваме точния израз употребен по-късно от Денисън в интервюто му с Ламонт.
Официалната версия е, че онази съдбоносна сутрин Хелъм влязъл, забелязал, че прашните сиви гранули са изчезнали — не бил останал дори прах по вътрешната повърхност на стъкленицата — и на тяхното място имало чист желязно-сив метал. Естествено, той се заел да разследва случая…
Но нека оставим настрана официалната версия. Виновникът бил Денисън. Ако той се бе ограничил само да отрече или да повдигне рамена, вероятно Хелъм е щял да пита и други, а след като му дотегнало необяснимото събитие, е щял да бутне встрани стъкленицата и да остави по-сетнешната трагедия — едва доловима или драстична (в зависимост от това колко време е щяло да се забави разкриването) да ръководи бъдещето. Във всеки случай Хелъм е нямало да се извиси върху крилата на вихъра.
Но на язвителната забележка „Ти пък как го разбра?“ Хелъм можел единствено да отвърне ожесточено:
— Ще ти докажа, че зная.
След това нищо не било в състояние да го спре да не стигне до крайност. Анализът на метала в старата стъкленица се превърнал за него в първостепенна задача и основната му цел била да изличи надменността от тънконосото лице на Денисън и вечната презрителна гънка от бледите му устни.
Денисън никога не забравил този миг, защото неговата забележка станала причина Хелъм да получи Нобелова награда, а той самият да изпадне в забрава.
Не можел да знае (но дори и да го знаел, това нямало да го заинтересува), че у Хелъм преобладава твърдата упоритост, уплашената необходимост на посредствеността да защити гордостта си, която щяла да доведе до сполука по онова време по-успешно, отколкото би го сторила голямата природна надареност на Денисън.
Хелъм се заел незабавно и лично с проблема. Отнесъл метала в отдела за масова спектрография. Тъй като бил специалист по излъчванията, постъпката му изглеждала естествена. Познавал лаборантите в отдела, бил работил с тях, а и проявил настойчивост. Толкова настоявал, че неговият анализ изпреварил проекти с много по-голямо значение и стойност.
Операторът на масовия спектрограф накрая заявил:
— Ами не е волфрам.
Широкото, лишено от хумор лице на Хелъм се сбръчкало в сурова усмивка.
— Много добре. Ще съобщим това на детето-чудо Денисън. Искам писмен отчет и…
— Почакайте, доктор Хелъм. Казах ви, че не е волфрам, но това не означава, че зная какво е.
— Как така не знаете какво е?
— Искам да кажа, че резултатите са смешни. — Лаборантът се замислил за малко. — В същност те са невъзможни. Отношението заряд-маса е съвсем погрешно.
— В какво е погрешно?
— Много е високо. Не може да съществува такова отношение.
— Добре тогава — рекъл Хелъм и независимо от подбудите, които го вдъхновявали, следващата му забележка го извела на пътя към Нобеловата награда и може дори да се твърди, че я е заслужил — установете честотата на характеристичното рентгеново излъчване и изчислете заряда. Не стойте спокойно и не ми разправяйте, че нещо си било невъзможно.
След няколко дни в стаята на Хелъм влязъл смутеният лаборант.
Хелъм не обърнал внимание на обърканото му изражение — никога не проявявал чувствителност — и го попитал:
— Установихте ли… — на свой ред погледнал неспокойно към Денисън, който седял зад бюрото в собствената си лаборатория, и затворил вратата. — Установихте ли какъв е зарядът на ядрото?
— Да, но стойността е невъзможна.
— Добре, Трейси, повторете изследването.
— Повтарях го над десет пъти. Резултатът остава все същият.
— Щом сте извършили правилно измерването, това ще е резултатът. Не спорете с фактите.