— Твоята шефка — каза Сканлън и вдигна брадичка към Линда Морган, — много се надява на моето сътрудничество.
— Скоро ще усетиш смъртоносната инжекция! — реагира Морган, все така опитвайки се да запази безразличен вил. — Нищо няма да те спаси.
Сканлън се усмихна:
— Моля ви. Страх ви е да не изпуснете онова, което мога да ви кажа, много повече, отколкото мен ме е страх от смъртта.
— Точно така. Поредният корав мъж, който не се бои да умре — Линда се отлепи от стената. — Знаеш ли какво, Монте? Точно най-коравите задължително подмокрят гащите, като ги поведем към стола.
Скот още веднъж изпита желанието да размаха ръка — но този път на шефката си. Сканлън продължаваше да се усмихва. Очите му не изпускаха Скот. А Скот не харесваше това, което виждаше в тези очи. Те бяха, както можеше да се очаква, черни, искрящи, жестоки. Скот може и да си въобразяваше, но като че ли долови в дълбините им и още нещо. Нещо различно от обичайното бездушие. Нещо като молба. Скот не можеше да откъсне поглед. Може би дори като угризение.
Дори разкаяние.
Скот вдигна очи към Линда и кимна. Тя се намръщи, но Сканлън я изгледа безцеремонно. Тя направи знак на бикообразните надзиратели, че излизат всички. Станал от мястото си, адвокатът на Сканлън се обади за първи път:
— Моля казаното от него да не се записва!
— Остани при тях — му нареди Сканлън. — Искам да съм сигурен, че няма да ни подслушват.
Адвокатът взе куфарчето си и последва Линда Морган към вратата. Скот и Сканлън останаха сами. Във филмите убийците са всесилни. В истинския живот не. Те не бягат с белезници от строго охранявани федерални затвори. Скот знаеше, че бикоподобните братоци бдят зад огледалното стъкло. Микрофоните на интеркома според инструкцията на Сканлън щяха да бъдат изключени. Но всички излезли отвън нямаше да ги изпускат от очи.
Скот го погледна въпросително.
— Аз не съм типичен наемен убиец.
— Аха.
— Имам си правила.
Скот чакаше.
— Например убивам само мъже.
— О! Какъв рицар!
Сканлън не обърна внимание на сарказма.
— Това е първото ми правило. Убивам само мъже. Жени — не.
— Ясно. А второто правило да не гласи, че не буташ преди трета среща?
— Мислите, че съм чудовище, нали?
Скот сви рамене в знак, че отговорът е очевиден.
— Моите правила за вас са нищо?
— Какви правила! Ти си убивал хора. Съчиняваш си някакви правила, защото се нуждаеш от илюзията, че си човешко същество.
Сканлън се замисли, след което каза:
— Може и така да е. Но мъжете, които съм убивал, бяха боклуци. Наемали са ме боклуци да убивам други боклуци. Не съм бил нещо повече от оръжие.
— Оръжие? — повтори Скот.
— Да.
— Оръжието не го е грижа кого убива, Монте. Мъже, жени, баби, деца. Оръжието не подбира.
Сканлън се усмихна:
— Добре казано.
Скот потри длани в панталона си.
— Не си ме поканил тук за лекции по нравственост. Какво искаш?
— Вие сте разведен, нали. Скот?
Скот не отговори.
— Без деца, по взаимно съгласие, и сте запазили приятелски отношения с бившата си жена.
— Какво искаш?
— Да обясня.
— Кое да обясниш?
Сканлън сведе очи, но само за миг.
— Онова, което съм ви сторил.
— Аз дори не те познавам.
— Но аз ви познавам. И то от доста време.
Скот усети как в него звънна тишина. Обърна се към огледалото. Линда Морган вероятно гледаше от другата страна, питайки се за какво ли говорят. Тя чакаше информация. Дали все пак в стаята няма „бръмбари“? Сигурно. Така или иначе си заслужаваше да накара Сканлън да говори.
— Вие сте Скот Дънкан. Трийсет и девет годишен. Завършили сте правния факултет на Колумбийския университет. Бихте могли да печелите повече с частна практика, но ви е отегчително. Във федералната прокуратура сте от шест месеца. Майка ви и баща ви са се преместили в Маями минатата година. Имали сте сестра, но тя е починала в студентските си години.