— Не идвам толкова за снимките, колкото заради насладата от общуването.
Бялото мъхче се прозя и вдигна пред лицето си списанието, което четеше. Последният брой на „Съвременен безделник“.
Грейс излезе навън. Времето беше свежо. Есента вече разкарваше лятото с патентования си вятър. Листата на дърветата все още не бяха започнали да пожълтяват, но във въздуха се носеше специфичният мирис на гнили ябълки. По витрините вече слагаха украсата за празника на Вси светии. Емма, нейната третокласничка, беше убедила Джак да купи близо триметров надуваем Хомър Симпсън като Франкенщайн. И самата Грейс призна, че той изглежда страховито. Децата й харесваха сериала „Семейство Симпсън“, което беше обнадеждаващо, че двамата с Джак ги възпитават правилно въпреки всичките си усилия.
На Грейс й се искаше да отвори плика със снимките веднага. Разглеждането на резултатите от поредното филмче бе винаги съпроводено с вълнение като разопаковането на подарък или отварянето на новополучено писмо — нещо, което не можеше да предизвика цифровата фотография при всичките й предимства. До края на учебните часове обаче не оставаше никакво време.
Изкачвайки се със Сааба по Хайтс Роуд, тя леко заобиколи, за да има възможност да се наслади на градската панорама. Гледано оттук, характерното очертание на Манхатън — особено вечер — сякаш бе обсипано с диаманти върху черно кадифе. Тя се почувства изпълнена с нега. Обичаше Ню Йорк. Допреди четири години този прекрасен остров бе техен дом. Имаха мансарда на Чарлс Стрийт, в сърцето на Гринич Вилидж. Джак правеше медицински изследвания за голяма фармацевтична компания. Тя рисуваше в домашното си студио и се отнасяше с насмешка към жителите на предградията с техните джипове, кадифени джинси и разговори за прохождащите им деца. А ето че сега бе една от тях.
Грейс паркира зад училището, където паркираха и другите майки. Изключи двигателя, взе плика с извадените снимки и го отвори. Филмът беше от тазгодишния „ябълков пикник“ в Честър, който направиха миналата седмица. Джак беше щракал наред. Той обичаше да се изявява като семейния фотограф. Имаше го за свое патриархално задължение.
Първата снимка беше на Емма, тяхната осемгодишна дъщеря, и на Макс, шестгодишния им син, върху купа сено, настръхнали и със зачервени от вятъра бузи. Грейс се взря за момент. Чувство на… да, на майчина топлина, едновременно и примитивна, и еволюирала, като че пролази по гърба й. Така е с децата. Едно от онези малки неща, които проникват в сърцето ти. Тя си спомни, че беше студено. Предварително знаеше, че овощната градина ще е претъпкана с хора, и затова първоначално не й се ходеше. Сега, гледайки тази снимка, се чудеше на нежеланието си.
Другите майки се бяха скупчили до училищната ограда, бъбрейки и планирайки предстоящите празници. Истински модерни времена на постфеминистка Америка — от, грубо сметнато, осемдесет родители, чакащи децата си, само двама бяха мъже. За единия тя знаеше, че е безработен повече от година. Това личеше и в погледа му, и в бавното му тътрене, и в необръснатото му лице. Другият беше журналист, който работеше повечето време вкъщи и като че ли винаги изглеждаше преизпълнен с желание да общува с майките. Може би беше самотен. Или по някаква друга причина.
Някой почука на стъклото. Грейс се извърна. Кора Линдли, най-добрата й приятелка в града, й правеше знаци да отвори вратата. След което тутакси се вмъкна на мястото до шофьора.
— Е, как мина срещата вчера? — попита Грейс.
— Зле.
— Съжалявам.
— Синдромът на петата среща.
Кора беше разведена, малко прекалено секси за вкусовете на нервозните „изискани дами“. От друга страна, докарана с предизвикателно изрязана леопардова блуза и прилепнал панталон с розови копчета, тя със сигурност не се вписваше и в общия фон на спортното облекло и развлечените пуловери. Другите майки я гледаха с подозрение. Отделните предградия са като колежките — всеки си има свой стил.
— Какъв синдром на петата среща? — попита Грейс.
— Ти май не хойкаш, миличка.
— Май не — каза Грейс. — Съпруг и две деца са ме вкарали в определени рамки.
— Горкичката. Не ме питай защо, но на петата среща мъжете вече минават направо… как да се изразя деликатно… към предложение за тройка.
— Пързаляш ме?
— Не те пързалям. Петата среща. Най-късно петата. Младежът пита, по негово уверение напълно теоретично, какво е мнението ми за тройката като такава. Все едно ме пита за мира в Близкия изток.