— Хайде, Амбра — чу гласа на Елса.
Усети как ръката й се сключва около нейната, как я дърпа от скамейката.
— Грешници и блудници! Дебнат отвсякъде! — Думите на Есаяс отекнаха подире й и тя побягна.
Когато излезе навън на стълбите, Амбра спря и задиша дълбоко.
— Изобщо не биваше да го предлагам — затюхка се Елса.
— Не си ти виновна. Той е — отвърна Амбра през стиснати зъби.
Той беше луд. А две деца преживяваха същия яд, на който бяха подлагали нея едно време.
Тръгнаха бавно и в мълчание към гарата.
Амбра помаха на Елса, изчака влакът й да потегли, преди да се остави на емоциите от случилото се. Стовари се на една пейка в чакалнята. Беше потресена. Боже, какъв ден само! А тепърва й предстоеше срещата в социални грижи. Определено след всичко това заслужаваше поканата за вечеря.
— Здравейте, аз съм Лота! — поздрави я жена със сребърно кръстче на шията, когато малко по-късно Амбра се представи на рецепцията.
— Амбра Винтер. Благодаря, че се съгласихте да се срещнем.
Лота имаше онзи напрегнат израз на лицето, който Амбра бе виждала у безброй социални работници. Една жена, която веднъж интервюира — опитна служителка в един от най-натоварените в социално отношение райони в страната, — определи процеса, през който минават повечето работещи в социалните грижи, като „когато илюзиите срещнат реалността“. Редовно страдаха от професионално изчерпване, че и по-лошо — ставаха цинични, безразлични, сърцата им се вкаменяваха. Мнозина излизаха в дълги болнични или напускаха. Което, разбира се, водеше до още по-голяма тежест за онези, които оставаха и трябваше да изпълняват все повече и повече задачи с все по-малко и по-малко ресурси. Беше безкраен мрачен омагьосан кръг.
Седнаха в кабинета на Лота, препълнен с журнали, папки и купчини хартия. Документи за окаяни, нуждаещи се от помощ деца и семейства. Амбра отказа кафето, вече беше повлияна от мрачната атмосфера на стаята. Лота натисна с длан купчина документи, сякаш за да се увери, че още са там. Или пък да не би Амбра да се хвърли към тях и да си навре носа. На прозореца един повехнал зюмбюл се бореше за пространство с други купчини хартия. Амбра се почуди дали Лота посреща изпаднали в беда деца в тази стая, или някъде в сградата има по-приятно място.
— Питахте за семейство Свентин. Знаете, че не мога да обсъждам конкретни случаи, но мога да кажа това — никога не е постъпвала жалба срещу тях. — Лота стисна устни.
Думите прозвучаха почти като предварително репетирани. Но социалните служби и пресата често стигаха до сблъсъци, това не означаваше задължително, че тя крие нещо.
Амбра се помъчи да изглежда възможно най-разбираща и съпричастна:
— Знам, че не можете да разкриете някои неща. Но те още ли са приемни родители? Нали това не е поверително?
— Не мога да коментирам.
— Но вярно ли е, че при тях има две момичета? Които не са техни биологични деца? — упорстваше Амбра.
Лота отвори уста, но я изпревари отварянето на вратата. На прага стоеше почти плешив мъж. Имаше няколко бели кичура в косата, а лицето му беше алено. Изгледа Амбра остро. С крайчеца на окото тя забеляза, че Лота сякаш се сви зад бюрото.
Лош знак.
— Какво прави тя тук? — попита мъжът.
Амбра се изправи и подаде ръка:
— Казвам се Амбра Винтер и съм журналист от „Афтонбладет“. Вие ли сте шефът?
Той, естествено, не пое ръката й.
— Аз съм Ингемар Борг и съм началникът тук. За какво сте дошла? Нямате право да влизате.
— Просто задавам някои рутинни въпроси. Не съм дошла да тормозя никого — продължи тя възможно най-спокойно.
— Вие задавате въпроси за семейство Свентин, нали? Трябва да знаете, че те изпълняват всички критерии за приемен дом. Имат опит и дават важен принос от над двайсет години. Справят се с деца, които никой друг не иска.
Поне не се вълнува от поверителността, забеляза тя.
— Май са почти светци. — Амбра трудно можеше да прикрие язвителността в гласа си.
Мъжът пристъпи към нея:
— Познавам те.
— Както казах, работя в „Афтонбладет“. Може би сте виждали мои статии.
— Не. Познавам те. Как се казваше? Амбра. Живееше при тях, нали? Помня всички наши деца. Ти беше от тях. Лъжеше и бягаше. Какво всъщност си намислила? Някаква вендета? От вестника ли те пращат? — И той направи още една крачка към нея.
Изобщо не го помнеше. Но тогава беше дете, повечето възрастни бяха анонимни непознати, които й желаят злото.
— Погрижи се да изчезне оттук — нареди шефът на Лота и тя кимна.
Мъжът се завъртя кръгом и си отиде, като остави вратата широко отворена.