Лота преглъщаше. Стискаше малкото сребърно кръстче.
— Нова съм тук — каза задавено. — Не биваше да ви приемам. Той е прав, никога не са постъпвали официални оплаквания.
— Но?
Лота я изгледа умолително:
— Не мога да рискувам работата си. Моля ви, вървете си, затрупана съм с работа. Това беше грешка.
— Отивам си. Благодаря все пак.
— Вярно ли е? Наистина ли сте била при тях?
Амбра си взе чантата, сложи си шала.
— Имате номера ми. Обадете се, когато пожелаете. Ако искате да говорим.
— Какво всъщност искате?
Амбра погледна уплашената социална работничка в претрупаната потискаща стая.
— Никой да не преживява онова, което преживях аз — каза тя и си тръгна.
Върна се пеш до хотела. Беше тъмно и толкова студено, че носът я болеше при дишането. Забърза разтреперана към стаята и си взе дълъг горещ душ.
Сложи си червило и си нарисува веждите, харесваше изразителните си вежди. И трапчинките на бузите си. Леко си гримира очите, като се надяваше измъченото изражение, което виждаше в момента, да изчезне в хода на вечерта.
Малко преди шест слезе долу и в шест без една минута видя голямата черна кола на Том да се плъзва пред входа на хотела. Хареса й, че е толкова точен.
Той се наведе през седалката и й отвори предната врата отвътре. Амбра се качи и се отпусна на луксозната кожена седалка. Завъртя глава и се вгледа в черните му — толкова черни — очи. Беше преживяла странен ден и всичките й защитни сили бяха в пълна готовност. Кой всъщност беше Том Лексингтън? Нормален приятен мъж, към когото изпитваше привличане? Луд бивш военен? Възможно ли беше човек да е и двете? Тя беше съвсем наясно, че най-голямата глупост, която би могла да допусне, е да прекрачи някаква професионална граница с него, което на практика вече беше сторила. Всичките й инстинкти я предупреждаваха. Той беше потенциално опасен мъж с твърде много тайни.
Само че тя вече нямаше сили да бъде благоразумна. Не и днес. Беше преживяла Есаяс Свентин. Значи щеше да преживее и една вечеря с Том.
— Слушай…
— Да?
— Чаках с нетърпение тази вечер — каза тя искрено.
— Аз също.
Той потегли рязко и снегът проблесна в зимната вечер, когато се насочиха към Юкасярви.
31
Пътуваха до Юкасярви половин час. Том беше съсредоточен върху шофирането, видимостта беше лоша, а Амбра беше потънала в себе си, затова не говореха много. Той не караше бързо, но все пак се наложи да набие рязко спирачки, когато три подплашени сърни изскочиха на пътя точно пред фаровете на колата, след което потънаха в гората от другата страна.
— Боже, появиха се отникъде! — възкликна Амбра уплашено.
— Видях ги — отвърна Том успокоително.
Той паркира пред ледения хотел, видя я, че трепери от студ.
— Реката изстудява въздуха така — обясни й.
Спуснаха се към хотела, обкръжени от туристи в гащеризони и гидове в пончо от еленова кожа. В големи огнища горяха огньове, бръмчаха моторни шейни.
— Виж, съвсем син е — удиви се Амбра.
Действително ледът срещу тях блестеше в светлосиньо.
— Ледените блокове от реката са в този цвят — провикна се един гид наблизо.
— Прилича на нещо извънземно — впечатли се тя и Том се съгласи.
Влязоха в хотела, заобиколиха няколко групи японски туристи, шведски двойки и орди германци, американци и датчани и тръгнаха да разглеждат с възхищение различните помещения. Всяко беше уникално, някои бяха просто малки правоъгълници, други — цели апартаменти с пищна украса. Всичко беше изваяно и издялано от сняг и лед.
— Всяка година го строят от нулата — прочете Том в брошурата. — Пристигат скулптори от целия свят. Всеки прави по една стая с различна тема.
Спряха се да разгледат една стая с огромен паун от сняг и лед. Ледените очи на опашката му блестяха в синьо. Леглото в средата на стаята беше от лед, застлан с кожи от северен елен. Подът беше от сняг.
— Представяш ли си да преспиш тук? — попита той, макар да се досещаше за отговора.
— Не. Хубаво е, но клаустрофобично. А ти?
— Може би. Искаш ли да видиш църквата?
Отидоха да я разгледат. Дъхът от устата им се виеше като мъгла около тях, но температурата беше приятните минус пет, далеч по-топло от жестокия студ навън.
— Наистина всичко е от лед — озърна се тя.
Скамейките, амвонът — всичко проблясваше студено и бяло.
— Имаш ли сили за ледения бар? — попита Том.
Амбра изглеждаше бледа, но кимна, затова отидоха. Посрещна ги лъскаво ледено стълбище, а вътре — сепарета от лед с ледени пейки, застлани с еленови кожи. Беше почти пълно, звучеше музика, беше доста по-шумно.