— Все едно сме затворени в замръзнал сапунен мехур.
Том поръча и за двама им — малки питиета в четириъгълни ледени чаши. Беше почти невъзможно да се пие от тях.
— Бързо замръзва — засмя се тя, като се мъчеше да отлепи чашата от ледената маса.
След като едва успяха да изцедят няколко капки от ледените напитки, отидоха в ресторанта.
— Прилича на Нарния — отбеляза Амбра, докато минаваха покрай осветени ледени скулптури, поставени под натежали от сняг вековни ели.
В ресторанта беше топло и уютно и те се настаниха на масата до прозореца, която Том беше успял да запази.
— Не вярвах, че е възможно да резервираш маса тук. Не е ли страшно популярно? — попита тя, загледана в менюто, което й подадоха.
Том само измънка нещо. Беше му се наложило да се обади на норвежкия милиардер, за да получи най-хубавата маса, но нямаше намерение да й го казва.
— Идвал ли си преди? — попита тя.
— Не.
Беше странно. Живяха толкова много години в Кируна, но никога не бяха яли тук. Май Елинор беше споменала, че го намира за прекалено туристически.
— Не го ли намираш за прекалено туристически? — поинтересува се той.
Амбра се усмихна и той видя трапчинките й.
— Ами аз съм туристка, така че ме устройва. Но вече съм толкова гладна, че треперя. Може ли да поръчаме предястие?
Том откъсна очи от привлекателните трапчинки и поръча две порции хайвер. Поднесоха им го върху големи ледени блокове, с кълцан лук, заквасена сметана и малки палачинки.
— Като произведение на изкуството е — затаи дъх Амбра.
— Това е местният хайвер, от Каликс, най-хубавият. Норботенци го пазят за себе си.
— Мисля, че никога не съм яла нещо по-хубаво — въздъхна Амбра и отпи от шампанското, което той беше настоял да си поръча.
Бузите й бяха поруменели. В колата изглеждаше толкова напрегната, че той сериозно обмисляше да я върне вкъщи. За себе си Том поръча нискоалкохолна бира. В момента Амбра изглеждаше щастлива, което — изведнъж осъзна той — рядко й се случваше. Обикновено имаше вид, че носи на раменете си тежестта на демокрацията и на целия свят. Харесваше му да я вижда толкова засмяна и с очи, лъснали от скъпото шампанско, с тъмни къдрици, отразяващи запалената свещ на масата. Погледна я право в очите. Тя нави една къдрица около пръста си и леко изплези върха на езика си, за да улови едно златисто топче хайвер от ъгълчето на устата си. Вдигна чашата си, усмихна му се над ръба. Шампанското й отиваше.
— Как е Фрея? — попита го.
— Преди да тръгна, й дадох нова играчка за дъвчене, да се надяваме, че няма да нападне обувките ми или мебелите, докато ме няма.
Тя се засмя. Разговаряха за ежедневни неща, докато онази специфична енергия, която съществуваше между тях, не завибрира около масата. Попита я за статия, която беше чел. Приказваха за ски (тя никога не беше карала), дали иска вино или бира към основното ястие, за клюките в шведския вестникарски бранш — репортери, които едва умееха да пишат, редактори с мания за величие, кои жадни за внимание знаменитости са готови на всичко, за да попаднат във вестниците.
— Един актьор, който във всяко интервю разправя колко мрази вечерните вестници, звъни поне веднъж през няколко месеца да пита защо отдавна не сме писали за него.
— Невероятно. Е, ти какво прави днес? — попита Том, докато сервитьорът подреждаше прибори и нови чаши към основното ястие.
— Пих кафе с Елса. — Тя разсеяно подръпна ухото си, изглежда се колебаеше. — След това интервюирах една социална работничка.
— Затова ли дойде в Кируна?
— Да.
Той се усмихна на резкия й отговор.
— Интервюто тайно ли е?
Амбра докосна приборите, плъзна показалец по покривката.
— Не точно тайно, но още не е официално. Просто проверявам нещо.
— Добре ли мина?
Тя поклати глава:
— Не. — Сведе очи към масата, сбърчи чело, дългите клепки хвърляха сенки по скулите й. — Мина лошо.
— Говори ли ти се за това? — попита я тихо.
Тя почака, докато й поднасяха червеното вино, което беше поръчала. Том си пиеше леката бира. Когато сервитьорът ги остави, продължи:
— Едно мога да кажа за пътуванията до Кируна — определено са богати на събития. Срещнах един човек…
Изведнъж замълча. Напрегнатото изражение се върна. Том чакаше. Тя започна отначало:
— Днес ходих в църквата.
— В Кируна?
— Да. Бащата от приемното ми семейство беше там.
— Била си в приемно семейство тук?
Не помнеше да му го е казвала. Но това, естествено, обясняваше защо е живяла в Кируна, досега не се беше замислял.
Амбра кимна, хвана чашата. Червеното вино се разплиска леко.
— Да. Когато бях на десет години. Едно от многото приемни семейства. Едно от най-лошите всъщност.