— През колко си минала?
— Не знам. Във всеки случай повече от десет. При някои не се задържах дълго. Ако не те харесат, изхвърчаш.
— А ако ти не харесваш тях? — попита Том, усети как гневът заклокочи в гърдите му.
Тя го изгледа иронично:
— Никой не слуша детето. Няма значение какво иска, става каквото решат те. Не помня на колко семейства просто им омръзна да ме гледат. Но този мъж… От него избягах, когато бях на единайсет. Стори ми се нереално, като го видях днес. И напълно безумно реагирах.
— Как? — попита той, усети, че ръцете му настръхват.
Какво й беше причинил онзи?
— Тялото ми сякаш реагира автоматично. Просто се върнах в онова време, усетих много от забравените емоции. Толкова беше неприятно…
Отпи от виното, погледна го. Да, той познаваше това усещане. Но неговите спомени бяха от неща, които бе преживял като зрял човек, неща, които бе трениран да издържа, които по един или друг начин сам беше избрал да преживее. А тя е била дете. Малко момиченце без родители.
— Какво точно е станало, докато си била при тях?
Дали са я били? Или други посегателства? Стисна чашата по-силно.
Тя беше оставила своята чаша и сега се държеше над лактите, сякаш трепереше от студ, въпреки че в ресторанта беше топло.
— Физическо насилие. Всичко възможно. Наказания. Плесници. Но и психически неща… Такива, за които едва като възрастта разбрах колко са гнусни. Нищо сексуално — добави.
Като че ли това смекчаваше останалото.
— Дявол да го вземе! — поклати глава той.
— Да. А сега разбрах, че с жена му са приели нови деца. — Гласът й леко потрепери. Тя се покашля, стисна челюст. — Както и да е, днес го видях в църквата. Беше тежко.
Вдигна чашата си и отпи няколко глътки. Ръката й трепереше и Том едва устоя на импулса да скочи на крака, да отиде при нея, да я стисне в обятията си и да я накара да обещае следващия път, когато някой иска да я нарани, да дойде при него. Следващия път трябваше първо да минат през него.
Амбра пак разклати чашата си.
— Като го видиш — мамка му, дори не мога да произнеса името му, — като го гледаш обективно, никога не би предположил нещо такова. Чувството е изключително странно. Че не си личи външно какви всъщност са хората. До ден-днешен това е сред нещата, с които ми е най-трудно. На вид е толкова благоприличен. Спокоен и учтив. Уважаван в обществото. Всички го слушат, когато проповядва. А вкъщи се преобразява. Беше плашещо. Чудовището, което се криеше вътре — добави тя и си пое дъх.
Том кимна, разбираше, беше срещал много чудовища, знаеше точно какво е. Злото не личи отвън.
— Накрая започваш да се съмняваш в собствените си представи — продължи Амбра умислено. — Мислиш си, че преиграваш, че всъщност заслужаваш боя. Че си разглезен. Неблагодарен. И сега ми е трудно да преценя правилно някои неща, които преживявам. Трудно е за обяснение. — Тя се усмихна криво. — Май малко развалих настроението.
Том искаше да хване ръката й, да каже, че харесва разговорите им, независимо дали са весели, или сериозни.
Амбра се различаваше от Елинор в толкова много отношения. Елинор не обичаше тежките въпроси и той автоматично я беше защитавал от всички негативни аспекти на работата си. Поначало беше весела и позитивна, беше от стабилно и задружно семейство. Винаги гледаше напред и имаше невероятна способност да се отърси от всичко тъжно и потискащо. Том винаги беше харесвал това — че не се рови надълбоко. Сега обаче се зачуди дали това не е допринесло за раздялата им — че никой от тях не искаше да говори за сериозните неща. Затова ли Амбра го привличаше? Защото беше съвсем друга, нова и пленителна?
Но това не беше цялата истина, той го знаеше. Харесваше Амбра такава, каквато е. Също и защото беше хубава, разбира се, нямаше смисъл да го отрича. Не очебийно красива като Елинор, а по-скоро като сложен и изкусно изработен механизъм, който трябва да изучиш старателно, за да го оцениш.
— Какво? — усмихна се тя над ръба на чашата.
Спаси го идването на храната. Тя беше поръчала месо от северен елен с хвойна и червени боровинки, той — филе от лос с рьощи и боровинково желе. Зарадва се, че за малко може да се съсредоточи върху друго, имаше нужда да си подреди мислите. Изпитваше страст към Амбра, нямаше смисъл да го отрича. От дълго време се чувстваше мъртъв, а сега започваше отново да живее и с това се пробуди и желанието. Нямаше нищо чудно. Той беше мъж. Тя беше жена.
— Боже, че е вкусно! — възкликна тя и той кимна.
Хранеха се в приятно мълчание. Амбра отпиваше от червеното вино и отново изглеждаше спокойна. Носеше тънка блуза в същия цвят като ледените блокове, които видяха, а на ушите й имаше малки проблясващи камъчета. През ума му пробяга споменът за дългите й крака между бедрата му. Как изглеждаше, когато затвори очи и изстена под устните му. Как щеше да изглежда, когато… Да. Страст.