— А ти как се чувстваш? — стресна го тя. — Какво става с атаките? Още ли са много тежки?
Беше хубаво, че попита направо. Отразяваше му се добре, вече не го намираше за толкова срамно.
— Горе-долу — призна честно и набучи парче месо на вилицата. — Но съм по-добре.
Амбра остави приборите и се вгледа с особено внимание в очите му.
— Обещах ти тайни, помня. Питай.
— Как те плениха?
— Както ти казах, бях в Чад. Спасителна операция на шведски гражданин.
— Жена — прекъсна го тя.
— Да, шведка. Катастрофирах с хеликоптера, избухна страхотен пожар, хората ми решиха, че съм загинал, и ме оставиха.
— Никъде не са писали за това.
Навсякъде по света имаше западняци в плен, включително и шведи. Медиите знаеха за повечето от тях, макар и никога да не пишеха с оглед на опасността за живота им. Но изобщо не бяха научили за неговото пленничество в Чад.
— Колко време те държаха? — попита тя след мълчанието.
— Няколко месеца.
— Затова ли се чувстваш… по този начин?
— Да, получавам пристъпи и се връщам на онова място.
Тя отново се взря в очите му.
— Звучи страшно. А и сама видях колко тежки са атаките ти. Каква история! Невероятно.
— Не можеш да пишеш за това — предупреди я той.
— Не, естествено. — Тя го изгледа изпод вежди. — Освен ако не успея да те придумам, разбира се. Наистина се нуждая от голяма сензация в момента.
Думите бяха шеговити, но Том чу журналиста в нея. Поклати глава.
— Изключено. Всичко, което казах, е тайна. Не може да излиза по вестниците.
— Разбирам — кимна тя.
— Искаш ли десерт за компенсация? — попита той.
Лицето й грейна:
— Задължително. Колкото повече, толкова по-добре. Десертът е за предпочитане дори пред сензацията.
Том й подаде менюто и я гледаше развеселено, докато тя се мъчеше да избере между панакота с арктическа малина и мус с облепиха.
— Ти поръчай едното, аз ще поръчам другото и ще си ги поделим — предложи той.
— Опитвал ли си арктическа малина? — попита Амбра, когато им донесоха десертите.
— Дори не знаех, че съществува такова нещо.
— Един от най-вкусните горски плодове на света — заяви тя, взе едно рубиненочервено плодче, което украсяваше панакотата, и му го подаде. — Зреят само през белите нощи.
— Вярно ли е? — усъмни се той и загреба с лъжицата от му са.
— Нямам представа — усмихна се Амбра.
Том се засмя и тъй като тя вече беше омела по-голямата част от своя десерт, побутна купичката си към нея.
— Изяж и моя. Изяж ги и двата.
Тя дръпна чинийката към себе си.
— Благодаря ти. Преяждане със сладкиши. Точно от това се нуждая след подобен ден. Искаш ли да опиташ от панакотата?
Той поклати глава, харесваше му да я гледа как яде десертите с такъв апетит.
— Колко време ще останеш този път? — попита я след малко.
— Не знам. Зависи.
След тези думи се получи неловко мълчание. Тя обра купичката и облиза устни.
— Колко време ще издържи Фрея без теб? — попита го.
— Скоро трябва да се прибирам.
Не беше съзнавал каква отговорност е да гледаш куче.
Когато излязоха от ресторанта, прехвърчаше сняг, големи снежинки се закачиха по косата и миглите на Амбра. Той не искаше още да я връща в хотела, това беше простият — и сложен — факт. Толкова беше студено, че снегът скърцаше под краката им, докато вървяха към колата. От време на време ръцете им се докосваха, тя не се отдръпваше и на него му идваше да я прегърне през рамо. Вместо това заобиколи колата и й отвори вратата.
— Благодаря! — кимна тя.
Том извади стъргалката, изчисти леда от стъклото. След това се качи, запали двигателя, но не потегли, спореше със себе си.
— Още не е късно — проговори.
— Рано е — съгласи се тя. Тонът й беше неутрален.
— С удоволствие бих продължил, но нали ти казах, трябва да ида при кучето.
— Разбирам — погледна го тя.
— Искаш ли да дойдеш с мен? — престраши се той.
Амбра примигна.
— И после ще те закарам до хотела.
Ако не искаш да останеш, разбира се. Искаше отново да я види в къщата си, свита на дивана. Искаше да бъде с нея.
Амбра го гледа дълго.
— Понякога, Том Лексингтън, изобщо не те разбирам. Какво стана, нали щяхме да бъдем само приятели?
— Ние сме приятели.
— Може би. Но не само. Признай го.
— Харесвам те.