— И аз те харесвам. И с удоволствие ще дойда у вас. Нищо, че си най-сложният мъж на света.
— Не съм чак толкова — отвърна той, даде на скорост и натисна газта.
А може би Амбра има право, помисли си. Вече сам не знаеше какво иска.
32
Е, отново беше в неговия дом. Амбра поклати глава. Том дойде в дневната е каишката на Фрея в ръка.
— Като се върна, ще запаля камината, но първо трябва да я изведа — извини се той.
Фрея лаеше и махаше с опашка. Огромното туловище се тресеше от радост.
— И така ми е добре — отговори Амбра, доволна, че не очакваше от нея да излезе с тях.
Снегът се беше усилил и по краткия път от колата до къщата беше измръзнала.
— Чувствай се като у дома си. Трябва да я разходя хубаво, иначе ще събори къщата, но няма да се бавим. — Той махна с глава към кучето. — Идвай, звяр такъв.
Фрея излая и за малко да прекатури една маса на излизане.
Амбра почака, докато чу затварянето на пътната врата, преди да се огледа. Отиде до библиотечната, плъзна поглед по рафта. Имаше малка купчинка с нови книги на шведски, но иначе повечето бяха на норвежки и английски. Разсеяно разлисти научнопопулярна книга за Северното сияние.
Наостри уши, за да чуе дали се връщат, но не долиташе и звук нито от Том, нито от Фрея и тя продължи да обикаля, излезе от дневната.
Какво точно означаваше „чувствай се като у дома си“?
В къщата имаше много врати. Помисли си колко й се иска да отвори една-две и продължи да се разхожда.
Хм, това изглеждаше като шкаф с оръжия. От масивна стомана. Заключен с нещо, което приличаше на изключително сложна ключалка с код. Самата Амбра нямаше никакъв интерес към оръжията, но май всички тук на север бяха въоръжени. А може би това беше предразсъдък? Тя се надяваше, че вътре има само ловни пушки и нищо друго. Понеже другото беше незаконно, нали? Дори да си бивш военен? Това, което знаеше за шведските оръжейни закони, беше, че почти всичко е забранено, с изключение на пушки за лов, при условие че си посещавал курсове и имаш разрешително.
Вгледа се в една затворена врата. По дяволите, ама че е любопитна! Дали Том криеше нещо, или просто не обичаше отворени врати?
— Ехо, прибрахме се! — чу се откъм антрето.
Амбра забърза обратно към дневната. Фрея дотича при нея, отърси се и из стаята се разлетя сняг, подуши краката й. Тя почеса кучето зад ухото, докато слушаше как Том шумоли в кухнята. После влезе и й подаде бутилка бира.
— Не свършихме каквото трябваше, така че сигурно след малко пак ще трябва да я изведа. Кажи, ако те притеснява — кимна той към кучето.
— Няма нищо, май ме харесва.
Забеляза, че той още пие нискоалкохолна бира, значи наистина възнамеряваше след малко да я откара с колата. Том се усмихна, очите му грееха топло.
Амбра отпи от бирата си и го погледа тайничко. Никога не беше вярвала в ония приказки, че можеш да чувстваш физическо привличане към някого съвсем отделно от интелектуалното. Но тя още не беше сигурна за Том и кой е той. И въпреки това страшно й се искаше да прави секс с него. Виж ти…
Том беше клекнал пред камината. Методично почисти пепелта, сложи дърва като малка пирамида. Не след дълго прозвуча пращене. Огънят пламна. Амбра седна на дивана, остави бирата, не й се пиеше повече алкохол.
— Това трябва да е най-приятният звук на света — отбеляза.
Той се съгласи. Мирисът също беше хубав. И сгряваше чудесно. Тя лекичко въздъхна от удоволствие.
Том се върна и седна в другия ъгъл на дългото канапе. Амбра извади телефона си от чантата. Батерията почти беше паднала.
— Не си нося зарядното.
Индикаторът за батерията светеше в червено, всеки момент щеше да се изключи.
— Заради студа.
— Да. Дали имаш такова зарядно? — Тя размаха телефона.
Той поклати глава.
— Не, моят е по-стар. Изобщо имаш ли покритие?
Амбра погледна дисплея:
— Едва-едва.
— В гората е трудно с интернет, толкова е усамотено. Моят доставчик е друг, но и той невинаги работи.
Тя остави телефона, не й хареса колко зависима се чувстваше от него. Вдигна крака и се сви на дивана.
— Студено ли ти е?
Той веднага стана и й донесе одеяло.
Покри краката си и умислено се загледа в него. Настроението се беше променило. Едно беше да седят в оживен ресторант, но тук беше сама, а те не се познаваха, не и истински. А може би просто се държеше параноично. Доверието не беше най-силната й страна.
— Родителите ти живи ли са? — попита тя.
Том беше като огромен камък, като онези скални блокове, които ледниците са докарали и после са изоставили насред нищото. Но все трябваше да идва отнякъде.