— Баща ми почина отдавна. Мама е жива. И имам три сестри, само че почти не поддържаме връзка.
Амбра си играеше с една ресна на одеялото и се питаше какво ли е чувството. Да имаш кръвна връзка с някого и после да решиш да не поддържаш връзка с него. Естествено, тя беше наясно, че се случва. Човек не си избира роднините. Но все пак. Да имаш жива майка, няколко сестри, близки, хора, на които приличаш, род.
— Защо не поддържате връзка?
— Аз съм виновен. Нямах сили, не и когато се чувствах зле.
— Не се ли тревожат?
— Всички се тревожат, това е проблемът.
— Как беше преди да заминеш? Бяхте ли близки?
— Сложно е — въздъхна той дълбоко и сбърчи чело.
Том и неговите сложни отношения.
— Мама плака, когато ме приеха в Специалните сили. Знаеше какво означава това. Сякаш водиш паралелен живот. Смяташе, че ме е изгубила.
— Харесваше ли ти там? — попита Амбра, но се досещаше за отговора.
Лицето му добиваше особен израз, когато говореше за това.
— Да.
Тя реши да не го разпитва повече. Нямаше по-големи мълчаливци от типовете от Специалните сили. Дори пресаташето им не говореше с пресата. Част от нея подозираше, че просто обичат да са тайнствени.
Том се надигна от дивана, разръчка огъня, сложи още една цепеница.
— Предпочиташ ли кафе? — попита я през рамо.
Тя се усмихна на това как усеща желанията й.
— Малко чай може би?
Том отиде в кухнята и се върна с димяща чаша, която й подаде. За себе си носеше кафе. Миришеше силно и приятно. Амбра стана и пак се приближи до библиотеката, отпи от чая и плъзна поглед, обичаше да събира информация по този начин.
— Кога е правена? — попита за една стара снимка.
Том и трима други млади мъже в зелени военни дрехи. Лицата им бяха боядисани и като че ли се намираха в самолет.
— Стара е — отговори той. — Тъкмо щяхме да скачаме над езерото Ветерн. Обикновен ден, обикновена тренировка.
— Изглеждаш много щастлив — взря се тя в снимката.
Никога не го беше виждала такъв — усмихнат, весел. Не потиснат.
— Да.
— По време на обучението ли беше?
Видя, че той се колебае, но после кимна кратко.
— Там ли се запозна с Матиас?
— Да, в Карлсборг. Може би най-хубавият етап в живота
ми.
— Не ви ли тормозеха непрекъснато?
Том сви рамене и се позамисли.
— Не всички го приемат така. Трудно е за обяснение. Изпитват те в тежки ситуации, научаваш на какво си способен, знаеш как да действаш, когато се наложи. Всички се питат дали ще издържат. Ние, които завършихме обучението и работихме, знаем, че можем. Сигурно го намираш за глупава мъжкарска работа.
Амбра върна снимката на полицата.
— Знам, че няма нищо общо с обучението за Специалните сили, но съм ходила на няколко курса за безопасност. Постоянно ни пращат на такива.
— Хората се справят различно с подобно напрежение — каза Том.
— Да, знам. Виждала съм корави бизнесмени да се пречупват, смели военни кореспонденти да действат напълно нелогично под напрежение.
— А на теб как ти се стори? — погледна я той заинтригувано.
Тя му пусна искряща усмивка:
— Страшно ми хареса.
Том се усмихна.
— А прилагала ли си наученото?
— Само наум. Не съм попадала в наистина тежка ситуация.
— Тази част е най-важната. Да го правиш наум.
Амбра го изгледа скептично:
— Дали?
— О, да. За да оцелееш, трябва да знаеш какви рискове си струва да поемеш, а това умение се научава.
— Как?
— Всъщност с простички методи. Не се предавай. Приеми новите обстоятелства. Провери какви възможности имаш.
— А после? Пищи с цяло гърло? — Тя се усмихна, взря се в очите му, после се обърна и взе следващия предмет, който й попадна.
Трудно й беше да мисли разумно, когато той я зяпаше така жадно.
— А това какво е? — попита и усети, че звучи леко задъхано. Беше малка пластмасова играчка, изобщо не отиваше на мъжествената обстановка. — Мечка?
Том я взе от ръката й, пръстите им се докоснаха и през цялото й тяло премина ток.
— Колегите ми я подариха, когато напусках. Донесох я тук заедно с още много неща от офиса ми. Това е мечка гризли. — Той замълча, завъртя малката играчка в ръце, преди да продължи. — Това беше кодовото ми име в Специалните сили. Гризли. Никой извън Карлсборг не го знае.
— Никой? — попита тя, помисли си за Елинор.
Той обаче поклати глава:
— Никой, освен теб.
Тя го гледа дълго.
— Гризли ти отива — рече накрая.
Том върна фигурката на полицата.
— Може би трябва да тръгвам — промърмори Амбра неохотно.
Снегът се засилваше все повече, а и ставаше късно.
— Искаш ли? — попита той тихо.
Тя бавно поклати глава.