— Приятно ми е да си говоря с теб — каза Том и очите му се плъзнаха по лицето й, спряха се върху устата.
Ухаеше леко на кафе и мента и на нея й хареса, че очевидно си е направил труда да си измие зъбите преди разходката с Фрея. Единственото й желание беше да я целуне.
Цялата вечеря, целият ден беше водил към този момент. Той прокара показалец по слепоочието й, преди да спре и да я погледне в очите. После я целуна. Амбра затвори очи. Остави се на всички други сетива, чувстваше мириса му, вкуса му, грубостта му. Обичаше устата му, устните му. Езика му, о, да, езика му, определено. Том се целуваше страстно. Не мека и непохватна целувка, дума да не става — заповедна целувка. Обхвана с длан тила й и я притисна към себе си. Тя също плъзна ръка зад врата му, другата — на бицепса, потръпна от докосването на мускулестите ръце. Имаше нещо примитивно в тази целувка — и беше божествена. Том поклати глава:
— Дявол да го вземе, не знам какво да кажа…
Черните му очи бяха непроницаеми.
Нищо — това беше спонтанната й мисъл. Не казвай нищо, продължавай. Беше разтърсена от това привличане. Том също го усещаше, това поне беше ясно.
— Амбра — продума той само и името й в устата му беше толкова секси, макар че по-добре по-малко да говорят и повече да се целуват.
Тя го погледна, вложи всичките си емоции в този поглед. Целувай ме.
Гръдният му кош, който се надигаше под тясната фланелка, гръдните му мускули, мускулите на ръцете… всички тези огромни мускули. И тогава той я целуна отново, Амбра се прилепи към него и се остави да се понесе.
Спусна ръка по гърдите му и той изстена до устата й, тя се притисна към него, притисна се цялата към твърдата му ерекция, убеждаваше, окуражаваше и най-сетне голямата му длан се плъзна по гърдата й и ефектът беше наелектризиращ. Амбра усещаше ръката му през тънкия плат, чуваше дишането му в ухото си, вдишваше аромата му, мириса му на огън и борови иглички, кафе и зима, търкаше бузата си в топлата му кожа. Том дишаше все по-тежко, палецът му целенасочено галеше зърното й. Пъхна ръка под пуловера й, поглади кожата й над сутиена, а после и под него. Амбра не можа да се сдържи и изпъшка. Той стискаше гърдите й, леко я ухапа по ухото, промълви нещо, което тя не чу, долепи се до него, прокара нокти по гърдите му. Том я хвана през кръста и я придърпа още по-плътно към себе си. Тя отвърна на целувката, притискаше се, пъшкаше…
И в този момент ги прекъсна гръмовен рев. Оказа се Фрея, която беше застанала до краката им и виеше. Оглушителен звук, на чийто фон беше доста трудно да се целуваш.
— Тихо, Фрея — заповяда Том, но се засмя. — Извинявай. Забравих, трябваше да я изведа още един път. Когато издава такъв звук, е спешно. По-добре да се погрижа.
— Разбира се — кимна Амбра и Том отново я придърпа в обятията си, отново я целуна, докато тя не заскимтя под устните му, докато ръцете й не се плъзнаха по раменете му, по гърба, към тила. Боже, беше невероятно! Всъщност тя искаше да бръкне под блузата му, да го опипа, но Фрея виеше истерично, така че Амбра се откъсна от него и се засмя задъхано.
— Май е по-добре да излезете. Да не стане някоя беля.
33
Том си сложи якето, ръкавиците и шала. Отвори вратата и в антрето влетя сняг. Температурите бяха паднали рязко. Фрея залая обвинително срещу лошото време.
— Излизай — нареди той.
И тя се хвърли навън. Последва я, преви се срещу вятъра и снега, проправи си път през преспите. Въпросът беше дали изобщо ще е възможно да кара до Кируна тази вечер. Но може би нямаше да се наложи. Бързо и охотно той потъна в размисли за Амбра.
Горещи секси мисли за нежни крайници и гъвкави ръце. Меки устни и ухаещо приканващо тяло, което го чакаше.
С нея се чувстваше като нормален мъж, не като обезсилен чудак или машина за убиване; просто като човек. Искаше да открие и проучи всяка нейна частица. Да види какви още възбуждащи звуци може да изтръгне от нея. Искаше да сваля дреха след дреха, да я разопакова като подарък. Да изследва и милва. Да я целува, докато устните й се подуят и страните й загорят.
Телефонът му иззвъня и той побърза да го извади, може би Амбра се притесняваше. Само че не беше Амбра. Беше Изабел де ла Грип. Загледа се нерешително след Фрея. Но тя беше намерила интересна пряспа и не му обръщаше внимание. Телефонът продължаваше да звъни. Не му се говореше с Изабел. Искаше да се върне при Амбра. Само че Изабел беше звъняла няколко пъти и може би щеше да е по-добре да й отговори.
— Да, Том Лексингтън на телефона.
— Том! Бях на път да се откажа. Много се радвам, че вдигна. Извинявай, че ти звъня толкова късно. Как си?