Том харесваше червенокосата лекарка. Беше компетентна, беше я видял как спасява живота на един гост на сватба, която той охраняваше. И се възхищаваше на работата й като полеви лекар, беше преживяла неща, които повечето хора дори не можеха да си представят. Когато го попита как е, знаеше, че се интересува искрено.
— Извинявай, че не ти се обадих. Имах други неща на главата.
— Разбирам, не се тревожи. Не съм искала да те преследвам. Но просто трябва да те питам. Познаваш ли журналистка на име Амбра Винтер?
Том се сепна. Това не го беше очаквал. Не вещаеше нищо добро.
— Защо? — попита предпазливо.
— Тя е репортерка от „Афтонбладет“. Обади ми се. Искаше да задава въпроси за спасителната акция в Чад. Питаше за какво ли не. Сигурна съм, че ти не си казал нищо, но много малко хора знаем за станалото.
— За първи път чувам за тази работа — отвърна Том.
Той стискаше телефона, усети как нещо натежава върху гърдите му, не можеше да повярва на ушите си.
— Кога ти се обади? — процеди.
— Преди няколко дни. Безпокоя се. Не искам да те натоварвам, имаш си достатъчно проблеми. Но нали се бяхме разбрали да не казваме на никого. Осиновяването на Мариус се оказа трудно.
— Мислех, че е окончателно?
— И ние така мислехме. Но има някаква бюрократична глупост и съм в ужас властите да не забранят, ако научат как е дошъл тук, какво стана там. Просто искам да чуя дали знаеш нещо повече. Свързвала ли се е и с теб? Александър и Дейвид не са получавали подобно обаждане.
Изабел беше сред най-сдържаните хора, които той познаваше, а сега беше притеснена, почти пред плач. И вината за това бе на Амбра.
— Ще проверя, Изабел. Благодаря, че се обади. Не се тревожи, сигурен съм, че няма опасност. — Той говореше спокойно и делово, но вътрешно беше вледенен.
Какво, по дяволите, ставаше? Какво беше пропуснал?
— Не знам какво ще правя, ако загубим Мариус.
— Разбирам. Ще се погрижа.
Тя мълчеше.
— Благодаря ти, Том — продума накрая.
— Няма защо — отговори той, но съвестта го гризеше.
Беше проговорил. Информацията на Амбра идваше от него. Беше се хванал на най-стария трик. Красиви очи, малко внимание и флирт и беше разкрил всичките си тайни, беше предложил да й ги разкаже, ако излезе с него на вечеря. Как можеше да е толкова глупав?
Повика Фрея и се върна в къщата. Осъзна, че е изигран, че Амбра го е предала.
Отвори пътната врата безшумно. Ослуша се, не се чуваше нито звук. Какво правеше тя, ровеше из нещата му, докато го нямаше? Ако е така, какво е видяла? Параноята го обхвана.
Влезе тихо в къщата, тя не се виждаше никъде. Безшумно си свали връхните дрехи, пусна ги на пода, остави се на инстинктите. Направи знак на Фрея да легне. Предпазливо бутна вратата. Амбра не беше в гостната. Нито пък в кухнята. Той тръгна към коридора. Едната врата беше малко по-широко открехната, отколкото я беше оставил. Беше й се доверил. Все още таеше надежда, че греши, че Изабел е сбъркала. Бутна вратата на кабинета. Отвори се беззвучно. Амбра стоеше насред стаята и гледаше разпръснатите документи.
— Какво правиш? — попита той и тя подскочи.
Обърна се и поне показа достатъчно приличие да изглежда притеснена.
— Не те чух.
— Какво правиш тук?
— Исках да отида до тоалетна и тази врата беше открехната.
Тя махна с ръка към пода и разпръснатите книжа. Докладите от Чад. Снимките.
— Какво е това? — попита.
— Не е твоя работа.
Том се мъчеше да прецени ситуацията обективно. Припомни си всички въпроси, които му беше задала, откакто се запознаха, лукави въпроси.
Не можеше да повярва — Амбра му беше изкопчила информация. Сега, разбира се, го виждаше ясно. Тя беше журналистка от вечерен вестник. Живееше, за да разкрива чужди тайни. И се беше натъкнала на това. Не, не натъкнала — сам й беше предоставил възможна сензация. Раздрънка се. Изложи Изабел на опасност. Даде деликатна информация. Ако тя е успяла да прочете документите, значи вече знаеше, че заради него са загинали хора.
Всичко, което сподели с нея, беше тайна. Отдавна не се беше чувствал измамен, предаден, отдавна не го бяха предавали. По дяволите, даже й разкри кодовото си име! Не че вече беше секретно, но все пак.
Пристъпи към нея.
— Казах ти, търсех тоалетната — натърти тя. — Не биваше да влизам тук, извинявай, но съм любопитна и като видях, че става дума за Чад, не биваше… Виждам, че си страшно ядосан. Извинявай. Съжалявам, не исках… — Извиваше ръце, изглеждаше отчаяна.
Трудно му беше да определи дали се преструва, или не. Привличането замъгляваше всичките му нормални рефлекси.
— Защо си се обаждала на Изабел де ла Грип? — попита я грубо.