Амбра преглътна, той видя как тънката й шия потрепна. Дали съзнаваше колко уязвима е тук, сама с него? Колко лесно би могъл да я нарани, ако беше такъв човек? Тази непредпазливост само го ядоса още повече.
— За какво говориш? — попита тя.
Но гласът й потрепери и я издаде.
— Знаеш за какво говоря — избухна той. — Шпионираш ли ме?
Сам се чу колко ядосано звучи, и наистина беше ядосан, не на последно място на себе си, че се остави тя така да му повлияе, да замъгли преценката му. Как изобщо не му хрумна, че може да има скрити цели? Как се остави да го съблазни?
Изведнъж лампата премигна. За момент стана съвсем тъмно, след това пак светна. Бурята влияеше на електричеството. Лицето на Амбра се беше вкаменило.
— Може би ще е най-добре да се прибера в хотела — заяви тя и гърдите й се надигнаха под тънката блуза.
— Още не. Първо ще си поговорим. Но преди това излез оттук!
Дръпна се встрани, видя я, че се колебае.
Той чакаше. Лампата пак изгасна, пак светна, токът, изглежда, всеки момент щеше да спре.
— Излез — нареди кратко.
Тя излезе от стаята, като избягваше да го поглежда. Той долови аромата й, застави се да се съсредоточи върху действителността, не върху онова, в което сам се беше заблудил да вярва.
— Не можеш да пишеш за историята в Чад, нали си наясно?
Тя не отговори.
— Амбра…
Спря я с длан върху рамото й. Тя подскочи, все едно я е ударил.
— Не мисля, че имаш право да ми казваш какво мога и какво не мога да пиша. Доколкото успях да преценя, в онази стая имаше документи, в които се говореше за битки и убити селяни. Кой ги е убил?
Том скръсти ръце. Лампата в коридора отново премигна, струваше му се, че чува как бурята бушува навън.
— Не е толкова просто.
— При тебе всичко е сложно.
Тя тръгна слепешком към дневната, той я последва. Фрея ги чакаше, гледаше ги неспокойно, сякаш усещаше, че става нещо.
— Трябва да разбереш, че това е сериозно. Разказах ти всичко конфиденциално.
— Но не отричаш, че си убивал хора в Чад?
— Не мога да говоря за това с теб. Колко си разказала на шефовете си? С кого си говорила за това?
— Престани!
— Сериозно, трябва да се откажеш.
— Нищо не трябва да правя. Мисля, че приключихме. Искам да се прибера.
Беше й толкова гневен. Също и на себе си. Как беше позволил да го измами една млада цивилна жена! Вбесяващо.
— Пътищата са затрупани със сняг. Трябваше да се сетиш за това, преди да решиш да си играеш на супершпионин — изсъска той.
— Не. Искам да се махна оттук. Веднага. Ако нямаш намерение да ме закараш, сама ще…
Наистина не схващаше. Том я хвана за ръка, грубо, издърпа я в антрето, отвори рязко пътната врата. Повя вятър и сняг. Бурята бушуваше с пълна сила. Излизането беше равнозначно на самоубийство, би трябвало да го осъзнае.
— Заповядай! — заяви той саркастично.
Тя се вторачи във виелицата. Снегът се вихреше на всички страни.
Том пусна ръката й и я изгледа ядно:
— Независимо дали искаш, или не, ще трябва да останеш тук.
34
Амбра се мъчеше да не показва колко се страхува. Но Том я плашеше. Беше постъпила нередно, знаеше го. Не бива така да се рови из чужди къщи. Но когато надникна през открехнатата врата, видя разхвърляните документи и после някак несъзнателно пристъпи в стаята и видя снимките. Снимки с война и разрушения. Зърна нещо, което приличаше на мъртви хора, обезобразени трупове, видя доклади за престрелка и човешки жертви.
Това е сериозно, помисли си, докато сърцето й бумтеше и Том я гледаше с леденостудени очи. Снимките може би бяха доказателства за нещо изключително сериозно. Боеше се. Том изведнъж се беше преобразил в съвсем друг човек. Непознат, който я ужасяваше. Лампата пак премигна. Боже, дано да е само временно спиране на тока! Том направи крачка към нея и тя отстъпи назад, инстинктивно, толкова рязко, че едва не политна. Той вдигна вежди. Тя задиша тежко. Най-първият й приемен дом. Там имаше един мъж. Първият, който започна да я удря. Първо я плашеше и после я биеше. Тя все още се стряскаше от резки движения. Беше се тренирала да не се страхува, но сега беше така уплашена, че нямаше контрол над себе си.
Лампата премигна за последен път, Амбра видя лицето на Том и след това стана тъмно като в рог.
— Какво става? — изписка тя, сама осъзна колко ужасено звучи.
— Токът спря — отвърна той кратко.
Усещаше го единствено като по-плътен мрак сред общата тъмнина. Мигаше бързо, не виждаше нищичко. Телефонът й се беше изключил. Никой не знаеше, че е тук. Колко беше глупава, колко непредпазлива! Мракът я притискаше, ставаше й все по-трудно да диша.