Тя примижа, трудно виждаше сред биещия сняг. Още ли беше на пътя? Трудно можеше да прецени, струваше й се, че гората се сгъстява все повече. Не трябваше ли вече да е стигнала до някоя табела?
Намали скоростта, огледа се, продължи, но след няколко метра трябваше да признае истината. Нямаше ни най-малка представа къде се намира. Беше се загубила; като пълна идиотка.
Около нея имаше само гора и сняг, и тъмнина. Вятърът я шибаше в лицето и вече така зъзнеше, че зъбите й тракаха. Пак увеличи скоростта, но тревогата й растеше.
Беше реагирала твърде остро, беше се отнесла към времето наивно, типично по градски, и беше оставила страхът да я направлява. И по този начин беше нагазила право в нещо, което съвсем скоро можеше да се окаже много, много по-голяма заплаха, отколкото Том Лексингтън някога би могъл да бъде.
35
Том чу звук откъм горния етаж. Като че ли се трясна пътната врата. Да не би да не я затворил както трябва? Избърса си ръцете в един парцал и се зачуди какво прави Амбра горе, от известно време не я чуваше. Отрази му се добре да стои далеч от нея няколко минути, беше толкова ядосан, но сега се поуспокои, помисли си, че може би е реагирал твърде остро. Все още се чувстваше измамен, но вече смяташе, че сам си е виновен.
С въздишка заряза опитите да задейства резервния генератор, нищо не ставаше. Беше безотговорно от негова страна да не го провери по-рано. Наклони глава и се ослуша. Горе беше съвсем тихо. Фрея скимтеше неспокойно.
— Няма страшно — успокои я той и в същия момент чу тихо бръмчене отвън.
Отначало не разбра какво може да е. Звучеше като моторна шейна, но едва ли беше възможно. Дали не беше воят на бурята?
Прибра инструментите в кутията и отиде до стълбището.
— Амбра? — провикна се.
Никакъв отговор. Фрея подуши въздуха. Нещо не беше както трябва. Атмосферата в къщата се беше променила, той не можеше да го обясни по-ясно от това. Бързо се изкачи по стълбите, освети с мощния фенер. Къщата беше тиха и изглеждаше пуста. Амбра не седеше на дивана, нито край огъня. Нито пък в кухнята до газената лампа, която беше запалил за нея.
Бръмченето сега се чуваше по-силно. Идваше отвън, определено беше от една от шейните. Моторът ревеше. Том отиде до пътната врата, която пак се затръшна от вятъра. Натисна бравата. Какво, по дяволите, я беше прихванало пък сега? Шумът от шейната заглъхна. Отвори вратата и вятърът обрули лицето му. Не виждаше нищо, Амбра и шейната вече бяха изчезнали. Наистина ли тя не разбра, че е лудост да излиза в това време? Изтича в кухнята. Да, ключовете за едната шейна липсваха.
Объркването и раздразнението започнаха да отстъпват пред безпокойството. Как може да е толкова луда, че да тръгне през гората? Как изобщо е възможно? Беше ядосан, вярно, но дали я беше уплашил? Не му се вярваше, тя беше силна жена. Да не би да смяташе, че той би я наранил? Не, невъзможно. Беше наранен и се чувстваше глупаво, но това беше всичко. Какво да прави сега? Дали е успяла да излезе на шосето? Дали щеше да се опита да стигне до хотела? Снегът продължаваше да вали с нестихваща сила и температурите падаха непрекъснато. Ако тя не се добереше до града, щеше да се окаже в сериозна опасност.
Той погледна Фрея:
— Какво да правим?
В отговор кучето изскимтя.
С все по-голяма тревога Том отиде в кухнята, взе ключовете за другата шейна, върна се в дневната и изгаси всички свещи. Огънят гореше кротко и той сложи решетка пред камината. Взе си ботушите и раница, сложи в нея фолио, бутилка вода, нож, магнезиева запалка и фенерче. Добави и въже. Трябваше ли да остане в къщата и да чака? Ами ако нещо й се случи? Ако изскочи от пътя, ако катастрофира?
Бързо си сложи гащеризон, ботуши и ръкавици.
— Стой тук — нареди на Фрея.
Докато вървеше към гаража, вятърът едва не го издуха от алеята. Все по-разтревожен, запали другата шейна и потегли. Вече имаше много лоши предчувствия. Амбра беше градско момиче, едва ли съзнаваше колко бързо се стига до измръзване, колко е опасно. Колко бързо губиш трезва преценка за студа. Той самият имаше следотърсачески умения и познаваше района, но ако тя изскочеше от пътя, щеше да е кажи-речи невъзможно да я открие. Той потегли, гледаше да поддържа достатъчно ниска скорост, за да се оглежда за следи, но и достатъчно висока, та да не губи време.
След час търсене вече беше здравата притеснен. Смееше ли да се надява, че тя все пак се е добрала до Кируна? Искаше му се поне да може да позвъни в хотела и да попита дали е там, но толкова дълбоко в гората нямаше покритие.