Донесе още едно одеяло и отново я огледа за рани, подутини, нещо, което да сочи за вътрешни наранявания. Изглеждаше невредима, но той не смееше да се успокои.
След като се увери, че е суха и добре завита, се зае с огъня. Когато пламъците лумнаха, донесе възглавници, сложи една под главата й. Лицето й вече не беше толкова сиво и Том се престраши да я остави за момент и да свали собствените си мокри дрехи. Облече суха фланелка и панталони.
Тя все още не помръдваше. Но цветът й беше значително по-добър и гърдите й се надигаха равномерно. Пулсът й беше по-силен. Том изтича да донесе фенерче и термометър. Кипна вода и направи чай, сложи захар. Върна се в дневната, пак провери пулса й, видя, че лицето й е поруменяло още повече.
— Амбра, отвори очи — каза в ухото й.
Клепачите й трепнаха и зениците реагираха, когато ги освети.
— Как се чувстваш?
— Замръзвам. Мразя студа.
— Ще ти премеря температурата — обясни той и пъхна термометъра в ухото й. Устройството изпиука и той го погледна. 34 градуса.
— Знаеш ли къде си? — попита я.
— Предполагам — промърмори тя.
Звучеше сънено и леко объркано, но като че ли не бълнуваше.
Том бързо обиколи и запали всички свещи и свещници, които успя да намери, и ги донесе в дневната. Щеше да я остави да лежи тук, на топло, така реши. Смъкна от горния етаж два дебели дюшека и ги сложи един до друг. Постла й легло пред камината.
— Сега ще те вдигна.
— Да, да — промълви тя.
Той я вдигна и я премести на единия дюшек. Изглеждаше толкова малка, почти не усети тежестта й в ръцете си.
Все още разстроен, погледна жената, която като нищо можеше и да загине в гората. Дали не трябваше да се обади на някого? Но какво щеше да каже? Че така е уплашил Амбра, че тя е рискувала живота си? Провери телефона си. Покритието се беше загубило изцяло в снежната виелица, тъй че въпросът беше решен.
Пипна я, още беше студена, затова пак й премери температурата — вдигаше се. Седна до нея. Трябваше да поеме малко течности.
— Амбра, трябва да се събудиш.
— Защо? — Гласът й беше сънен и леко раздразнен.
Той повдигна главата й, пъхна възглавница отдолу.
— Отвори си устата — нареди и когато тя бавно се подчини, й даде половин лъжичка чай.
— Още три такива и после може да спиш, става ли?
Тя въздъхна дълбоко, но послушно отвори уста.
— А сега трябва да си почина — промълви и пак се унесе.
До тях Фрея махаше жално с опашка. Том внимателно се
изтегна до Амбра. Тя не реагира. Докосна челото и ръцете й. Вече не беше толкова ледена. Пооправи одеялото, с което я беше завил. Тя лежеше съвсем неподвижно.
Том погледна Фрея, която го изгледа нещастно, и после отпусна глава върху предните си лапи.
— Ще се оправи, миличка — обеща й.
В действителност кожа върху кожа беше най-добрият източник на топлина, но той се задоволи с това да легне до нея с чаршаф помежду им. Беше се постоплила. Доближи се още малко.
— Страх ме е — промълви Амбра ненадейно.
Гласът й беше изтънял и очите й още бяха затворени, затова той се съмняваше, че съзнава къде се намира и какво говори. Тя сбърчи чело и след това изхлипа — тихо, измъчено ридание.
— Моля те, не му казвай.
— Амбра, няма страшно — прошепна Том, разтърсен от страха в гласа й.
Той ли й беше причинил това?
Тя поклати глава, но не проговори повече. След кратко колебание хвана ръката й, стисна я леко, вслуша се в дишането й. Не беше съвсем равномерно, но поне звучеше като че ли спи, а не като да е в безсъзнание. Беше толкова мъничка до него и почти не излъчваше топлина.
— Съжалявам — промълви след малко и гласът й звучеше изтерзано. — Бях глупава, знам, съжалявам. Моля те!
— Всичко е наред, Амбра — погали я той по ръката.
Тя пак изви лице.
— Само не казвай нищо на Том, така се уплаших от него.
— Не се бой — повтаряше той пак и пак.
През целия си живот се беше стремил да помага на хората. И като войник смяташе за свой дълг да защитава специално жените и децата. А на какво подложи Амбра… Чувстваше се смазан. Отвратен. Тя се намираше под неговия покрив и побягна. От страх от него. Защото той я уплаши. Сякаш бе изменил на всичко, в което вярваше, на всичките си идеали.
След малко тя се размърда и после със стенание се обърна с гръб към него. Том чакаше, затаил дъх, но тя като че ли пак заспа. Не искаше да я оставя, а и близостта му сякаш я успокояваше, затова легна на другия дюшек. Сложи длан върху тънкото й рамо. Сега тя дишаше спокойно, никакви кошмари, никаква тревога. Но той не искаше да я оставя и за миг, искаше да я държи под око, затова придърпа едно одеяло и остана до нея. Ако нещо станеше, ако тя се уплашеше или я заболеше, той щеше да разбере веднага. Огънят пращеше. Фрея дойде и се просна в краката му и тримата останаха така, чак докато и той самият заспа.