— Кълна се.
Том започна да нарежда снимките на масата. Снимки от пустинята, някои тъмни, други размазани. Пясък, пушек, оръжия. Тя ги разглеждаше, а той започна разказа:
— След като напуснах армията…
— Кога? — прекъсна го тя.
Той поклати глава:
— Преди много години. Минах в частния сектор, започнах работа в една британска фирма за сигурност. Няколко години работих в чужбина.
— Къде?
Той се поколеба.
— Хайде, Том.
Видя го как се бори със себе си, но накрая се предаде и тя развълнувана почувства триумфа си.
— В Ирак. Афганистан. Такива страни. Разни места в Африка. Но след няколко години реших, че ми стигат толкова войни. Заплащането беше изключително добро, но бях изтощен и исках да се прибера у дома.
При Елинор, помисли си тя.
— Започнах работа в Швеция — продължи той.
— „Лоудстар“?
— Да.
— Правил ли си нещо незаконно?
Въпросът беше неучтив, но не можа да се сдържи.
Той сведе очи към ръцете си. Амбра чакаше.
— На онези места невинаги има правилно и грешно — каза той бавно. — Поне не в моята работа. Имам си собствени морални принципи, които се старая да спазвам.
— Нима? — Амбра не можа да скрие скептицизма си, собствените морални принципи рядко влизаха в сила, поне според нейния опит.
— Знам как звучи, но това е моят начин да се примиря със стореното. В последните години преобладаваше рутинната и административната работа, нямаше толкова активни действия. Но после отвлякоха онази жена в Чад.
— Изабел де ла Грип?
— Да. Тя е опитен полеви лекар. Пътувала към детска болница, когато я отвлекли местни бандити. Приятелят й, с когото сега са женени, Александър де ла Грип, се свързал с Дейвид Хамар. Дейвид ми се обади за съвет. Никой не знаеше какво й се е случило, дори не знаехме дали е жива. В крайна сметка, заминахме за Чад да я търсим.
— Звучи като лош филм.
— Много неща в нашия бранш звучат така. Успяхме да локализираме мястото, където я държаха в плен. Беше село в пустинята.
Посочи една от снимките — село от далечно разстояние. Тя разгледа нея и другите снимки. Том не беше сам. Имаше размазана снимка на Александър де ла Грип, няколко с други мъже, наведени над карти, всички въоръжени и с камуфлажни дрехи. Безпощадни мъже. Имаше една снимка и на Том. Носеше слънчеви очила, брадата му беше къса, лицето му беше прашно и изглеждаше сериозно. Снимката беше неясна, но несъмнено беше той. Тя я докосна.
— Намерих наемни войници, планирахме атака и я освободихме — разказа той сбито. — И тогава хеликоптерът ми падна.
— Но сте нападнали цивилно село?
— Там я държаха. Не знаехме дали не я изтезават.
— Умряха ли цивилни?
— Прегледах цялата информация от операцията, прочетох докладите на участниците. Доколкото мога да преценя, не са загинали цивилни. Беше тъмно и имаше престрелка, но аз работя с професионалисти, не с психопати, всичко приключи за няколко минути.
— Но загинаха хора?
— Не хора. Бойци. Има разлика. Според доклада моите мъже са застреляли двама, евентуално трима от похитителите. Може да са ранили някои, които да са умрели по-късно, никога няма да научим. Това бяха документите, които ти видя. И ако ме питаш дали съм убивал хора — да. Но не в Чад.
Амбра кимна, не искаше да чува повече.
Той се понадигна на дивана и се взря в нея.
— Сега аз искам да ти задам няколко въпроса.
— Окей — заекна тя и се постара да не се загърчи под изпитателния му поглед.
— Заради това ли се върна в Кируна? — погледна я той в очите.
Тя осъзна, че не е единствената с проблеми с доверието. Беше го наранила. Този корав мъж.
— За да търсиш информация за мен? За това? — Той размаха ръка над снимките на масата.
— Дойдох, за да проуча някогашното ми приемно семейство и да се опитам да говоря с една социална работничка. И вероятно й създадох страхотни главоболия.
Не пролича, че й вярва напълно.
— Дори не бях сигурна, че с теб ще се засечем, както може би си спомняш — напомни му тя меко.
— Защо си звъняла на Изабел? Защо не попита мен?
— Не знаех как ще реагираш. Може би щеше да се ядосаш. Не знам откъде ми е хрумнало.
— Да, извинявай за снощи.
— И аз съжалявам, че си наврях носа, че реагирах така. Извинявай. Но дойдох тук, за да науча повече за моето минало, не за твоето. Честна дума.
— Какво, по дяволите, си мислеше, като хукна така? В студа? Можеше да загинеш.
— Но ти ме спаси — отвърна тя и се опита да сподави прозявка. Толкова беше уморена. — Мисля, че трябва да си почина малко.
— Изглеждаш изтощена — забеляза той. — Когато си готова, ще ти направя легло.