— Имам покритие, ако искаш да се обадиш на някого.
Тя се усмихна, отметна една къдрица зад ухото си и той проследи с поглед добре познатия жест. Пристъпи към нея, искаше… но в същия момент телефонът му иззвъня откъм масичката. Автоматично и двамата се обърнаха към него. Елинор пишеше на дисплея и ясно се виждаше нейна засмяна снимка.
По дяволите! Том погледна Амбра сконфузено. Тя само се усмихна и после отмести очи, зарови нос в чашата с кафето.
— Извини ме — промърмори той.
— Няма нищо, обади се — каза тя с неутрален глас и извърнат поглед.
Том взе телефона и отиде в кухнята.
— Ало?
— Здравей, аз съм.
Винаги беше обичал този обичаен поздрав — как тя беше сигурна, че той знае кой се обажда. Сега обаче това сякаш го притесни леко.
— Здравей, Елинор.
— Просто исках да проверя дали всичко е наред. Заради бурята и тъй нататък.
Това беше неочаквано. Че тя се обаждаше. Че я беше грижа.
— Добре съм. Нямахме ток, но се оправихме — отговори той,
— „Нямахме“?
Той се поколеба.
— Ние с Фрея.
Тя се засмя.
— Какво правиш?
— Пия кафе.
Фрея излая и той го използва като извинение да приключи разговора.
— Трябва да вървя, благодаря, че се обади.
— Приятно ми беше да чуя гласа ти, Том.
Той затвори и умислен се върна в дневната. Защо се беше обадила?
— Всичко наред ли е с Елинор? — попита Амбра. Избягваше да го гледа.
— Извинявай за…
Амбра сви рамене:
— Няма нищо.
Дали очакваше да разговарят за станалото снощи? Или той да се държи нормално?
Само че как да се държи нормално, какво означаваше нормално, когато внезапно си забелязал колко розова и мека е устата й, колко фина е извивката между ухото и шията? Как да се държиш, ако непрекъснато си припомняш мекотата на гърдата й в ръката си, гъделичкането на малките твърди зърна по кожата ти, когато от време на време си припомняш звуците й, когато е свършила върху ръката ти с експлозивен оргазъм. Как се държиш „нормално“ в такъв случай?
— Как се чувстваш? — попита той в крайна сметка, след като мълчанието беше продължило цяла вечност. Нямаше представа какво да й каже.
— Добре съм, чувствам се почти възстановена. Още веднъж благодаря. — Тя пак се наведе над чашата и сръбна малко.
— Кога е полетът ти?
— Следобед, Трябва да се върна в хотела.
— Когато искаш, ще те закарам.
Дали трябваше да каже още нещо? Че преживяването беше невероятно. Че дори да го е направила от благодарност, той не го е заслужавал. Че никога няма да го забрави.
— Благодаря. А какво да правя с дрехите? — Тя подръпна дългата блуза.
Той вероятно никога повече нямаше да може да погледне тази дреха, без да потъне в еротични фантазии, но разбра проблема. С облекчение остави чашата на масата. Практически проблем за решаване — точно от това се нуждаеше.
— Имаш ли други дрехи и обувки в хотела? Ще ти намеря ботуши и ще те закарам. Сигурно ще успеем да стигнем с колата.
Когато след малко Том откара Амбра до Кируна, основните пътища вече бяха почистени. Снегопочистването тук се извършваше с военна дисциплина. Слънцето вече беше залязло, но нямаше облаци и все още цареше полумрак.
— Благодаря за превоза — каза тя, когато спряха пред хотела.
През цялото време се мъчеше да навие ръкавите на якето, но те все падаха.
— И благодаря за всичко. Всичко, което направи.
— Няма за какво — промърмори той, но искаше да каже още нещо.
Нещо от рода, че има нужда да помисли. Че никога досега не е поставял под въпрос любовта си към Елинор, че сега в главата му цари невероятна каша. Вместо това каза само:
— Радвам се, че всичко се нареди.
— Хубаво ще е да си заредя телефона — подхвърли тя и изтупа крака от снега. — Като тръгвам, ще оставя дрехите ти на рецепцията.
Том погледна якето, което й беше дал, огромните ботуши, в които тя се губеше.
— Съжалявам, че ти нарязах дрехите. Естествено, ще ти ги възстановя.
— Струва ми се, че когато някой то е спасил живота, етикетът повелява да не му искаш пари. Бяха просто джинси и един стар пуловер. Том, наистина съм ти благодарна, нали го разбираш? — Тонът й беше сериозен.
— Да — кимна той. — Иска ми се да те закарам до летището.
— Благодаря, но този път няма нужда. Ще хвана такси.
— Сигурна ли си?
Но личеше, че тя е решила твърдо, и може би така беше по-добре.
Амбра кимна. Протегна ръце към него и се прегърнаха. Той я стисна здраво, вдъхна уханието й.
Тя отстъпи крачка назад. Усмихна се.
— Бъди спокоен. Няма защо да се чувстваш притиснат. Разбирам, че няма нужда да превръщаме това в нещо повече, отколкото беше.