— Това е добро — кимна Грейс.
Парвин потръпна.
— Ако не мразиш змии.
Някои се закискаха. Амбра изгледа с крайчеца на окото Оливер, който се усмихваше, вторачен в компютъра си.
Оливер Холм беше на една възраст с Амбра, но беше работил в „Афтонбладет“ точно една година повече от нея. Дядо му бил шеф на новините във вестника в „доброто старо време“, тоест, когато всички репортери били мъже — корави, наливащи се с уиски писачи, а жените били секретарки. В момента всички мъже в екипа минаваха за феминисти, поне официално, иначе нямаше как да оцелеят, но Амбра подозираше, че Оливер предпочита старите порядки.
Той беше сред популярните лица в медиите. Беше работил във Вашингтон, няколко пъти го пращаха на дълги командировки в чужбина, пишеше за мафиотски убийства, харесваше тежките задачи, ходеше на фитнес, движеше се с елита. Пишеше добре и ако не беше такъв задник, може би тя щеше да търпи ослепителния му талант. Оливер беше и татко, водеха двегодишното му дете в редакцията през седмица, а и се радваше на популярност сред другия пол. Може би с гаджетата си се отнасяше по-мило, отколкото с нея.
— Оливер, имаш ли нещо за катастрофата с камиона? — попита Грейс.
— Свързах се с шефа на Гражданска защита. После ще му се обадя.
— Супер.
Оливер Холм не възнамерява да се задоволи с това да бъде обикновен репортер, помисли си Амбра, като видя самодоволната му физиономия. Той искаше да се добере до някоя от хубавите редакции — „Международни“, „Политика“ или, разбира се, „Разследвания“. Отдели, в които човек можеше да се отличи, да пише репортажи, които печелят Голямата награда за журналистика, да пътува по престижни задачи и да го канят на ежегодни вечери с началството, ако е особено наперен. Амбра не го винеше, тя самата преследваше същите цели. Може би без вечерите.
— Как е при вас в „Плюс“? — продължи Грейс.
Шефът на „Плюс“ изглеждаше уморен, небръснат и с посивяло лице.
— Имаме много болни. Но Оливер ще напише серия статии за убийствата на жени в екипи за джогинг. Непредизвикани убийства на жени.
— Какво значи това? Че има убийства на жени, които са предизвикани с нещо? — не се сдържа Амбра. — И защо трябва да се подчертава, че са на жени. Ако бяха мъже, нямаше да го пишем специално.
Оливер изпъшка.
— Заглавието е добро, не започвай пак да опяваш.
— Ще помислим още малко за заглавието — намеси се Грейс.
— Разбира се — съгласи се Оливер мазно, но се спогледа с прекия си началник.
Амбра си спомни първия път, когато беше на работа с Оливер Холм. Още в самото начало.
Беше нова тук, но от шестнайсетгодишна работеше като репортер в малък местен вестник и се смяташе за опитна. След като завърши журналистика, кандидатства и получи временна работа в „Афтонбладет“ като заместник за сезона на отпуските. За тази позиция се състезаваха много хора, но тя имаше високи оценки в университета и дълъг опит като репортер.
Когато щатният репортер беше във ваканция, неопитният заместник трябваше да върши какво ли не. Амбра вече беше работила по убийства, катастрофи и пресконференции. Който се отличеше, имаше шанс да получи постоянна работа. Тя беше решена да го постигне, като работи по-здраво от другите. Беше сама у дома, в Стокхолм, цяло лято, Джил вече беше тръгнала сериозно по турнета и Амбра можеше да се отдаде изцяло на професията.
След месец получи задача да замине за Акала заради размириците там.
— Вземи и Оливер Холм — нареди шефът на новините, който също заместваше.
Амбра отиде при Оливер.
— Аз ли да карам? — попита той учтиво и тя кимна.
— Отдавна ли работиш тук? — заговори първа.
— Само като заместник, един месец. А ти?
— И аз — отвърна Амбра и кимна, когато наближи техният изход към магистралата. Осъзна, че в такъв случай двамата са конкуренти. Но той изглеждаше симпатичен, а и тя не се тревожеше, знаеше, че нейното представяне е далеч над средното.
Когато паркираха, видяха към небето да се издига стълб дим. Имаше бронирани коли и полицията поставяше ограждения.
— Бъди внимателна — посъветва я Оливер сериозно и тя се трогна от загрижеността му. — Чакай тук, а аз ще ида да проверя къде трябва да отидем — заръча той и изчезна.
Амбра го чака десет минути. Когато се върна, той каза само:
— Да се прибираме, няма нищо за писане.
Едва в колата на път за вкъщи тя се сети, че е трябвало да протестира, но си замълча. Когато се върнаха в редакцията, Оливер отиде да говори с шефа и след час статията му излезе — текст за размириците, изпълнен с драматични лични свидетелства. Нейното име въобще не се споменаваше.
— Какво е това, по дяволите? — попита тя.