— В смисъл?
— Пратиха ни заедно, но ти направи всичко сам.
— Предпочетох да го напиша сам, от моя гледна точка, понеже аз бях непосредствен свидетел. Ти не посмя да се приближиш.
— Бъзикаш ли се?
Той я изгледа въпросително. Тя не каза нищо. Но това й костваше работата в онази година. Оливер я получи. Следващото лято тя отново кандидатства за заместник и в крайна сметка получи щатно място. И научи важен урок: нямай вяра на никого.
— А в „Извънредни новини“ Амбра ще постави до стената отговорните за пожара във фабриката. Става ли? — Грейс я върна в настоящето.
— Ще говоря с ръководството. А и се обади една свидетелка. Била затворена вътре.
— Перфектно.
— Май ще вадим носните кърпички — изсмя се Оливер.
Най-трудно беше да се защитиш срещу присмеха. От теб се очакваше да търпиш, да покажеш чувство за хумор.
— Ще се постарая да задържа твоето високо ниво, Оливер — отвърна тя сухо.
Той кръстоса напомпаните си ръце.
— Май не разбираш от шега, а?
За секунда тя загуби самообладание.
— Жалко, че шегите ти са толкова тъпи.
Настъпи пълна тишина, всички гледаха. Но не нея и Оливер, а към вратата, която се беше отворила, без Амбра да забележи. На прага стоеше шефът Дан Першон. Ако се съди по погледа му, явно я беше чул.
Тя усети как руменината се разлива по врата и лицето й, докато вероятно засвети като червен светофар. В конферентната зала още беше съвсем тихо, все едно се беше оригнала страшно силно и никой не знаеше как да реагира. Как може човек да има толкова лош късмет? Шефът никога не се движеше сред простосмъртните репортери, изобщо рядко стъпваше в редакцията. Какво правеше тук?
— Виждам, че се забавлявате. Грейс, две думи? — каза той само.
Грейс кимна:
— Да, и без това приключваме. — Тя стана и излезе.
Оперативната приключи. Амбра си взе лаптопа и с тежка стъпка се върна на бюрото си.
До обяд се зарови в работата, опита се да не мисли как се беше изложила. Хората постоянно говореха глупости. Но не и пред негово величество, Амбра! За момент се поколеба дали да не предложи на Парвин да обядват заедно, но не събра кураж. Вместо това се разходи до морето, повървя по Hop Меларщранд и се остави вятърът и въздухът да й попроветрят мозъка. Позволи си да потъне в мисли за нещо съвсем друго.
Том.
Целувките. Галенето. Чувствата.
Боже Господи, всички тези чувства, които започваше да изпитва към Том! Кога изобщо се бяха пробудили? Той буквално й беше спасил живота. Как да реагираш на това? И на всичко друго, което стана помежду им?
Тя гледаше водата, самотните чайки. Какво всъщност искаше от живота? Искаше да пише за важни неща, да помага, разбира се. Но иначе? Искаше ли деца например? Собствено семейство? Изобщо притежаваше ли нужните качества да бъде нечий спътник в живота, нечия майка? Другите изглеждаха толкова убедени, че стават за всичко, но тя се съмняваше постоянно. Нямаше нужда да е гений, за да разбере, че това се дължи на детството й. Но не й помагаше, че е наясно как всяко изоставяне създава чувство, че си различен от нормалните хора. Единственото, което никога не я предаваше, беше работата. За нея професията означаваше сигурност и през годините това й стигаше. Мъжете, с които се беше срещала, не представляваха сериозни аргументи в полза на обратното.
Сега обаче…
Ако някой дойдеше при нея и кажеше „Амбра, Том Лексингтън е твой“, какво щеше да изпита? Ако Том беше свободен, не само на теория, но и емоционално, дали щеше да го иска? Дали щеше да се осмели да иска мъж като него? Защото Том беше истински мъж. Не голямо дете, което не смее да се обвърже, не боязлив интелектуалец с крехко его, а висока категория. Не че сега имаше значение. Защото тя сама му даде път за бягство при раздялата им в Кируна. Типично за нея. Да каже, че всичко е наред, да се прави, че не я е грижа, за да не остане наранена. Защо го каза? Че всичко е наред. Изобщо не беше наред, а и тя нямаше капка желание да разбере защо той предпочита тъпата Елинор пред нея.
Спря, обърна се, купи един грозен скъп сандвич от „Севън Илевън“ и тръгна към входа с наведена срещу вятъра глава. Едва когато приближи на метър-два, видя малката групичка, която пушеше пред вратата на „Афтонбладет“. Толкова типично. Още унижения, точно това й трябваше.
Тя се приближи и се направи на спокойна и незаинтересована. Но беше трудно, когато шеф-редакторът Дан Першон стоеше срещу нея, обграден от други мъже. Братлета. Дан Першон пушеше, това беше всеизвестно, и не един репортер беше започнал да виси навън с шефа, да пуши и да дърдори; включително и началникът на „Разследвания“. Той се засмя на нещо, което Оливер каза, и… може би тя си въобразяваше, но й се стори, че се смеят на нея.