Мой най-скъпи Том,
Мисля за теб всеки ден и се надявам, че си добре. Надявам се също да празнуваш Коледа с нас, добре си дошъл, всички копнеем да те видим. А ако предпочиташ, се отбий в дните между празниците. Ще се съобразим с теб и ще те разбера, ако искаш да останеш на спокойствие, искам само да знаеш, че мислим за теб и много те обичаме. Изпращам няколко снимки на момичетата и на всички внучета.
Прегръдки и целувки,
Мама
Беше пратила групова снимка на всичките му племенничета с джуджешки шапки на главите. Едното носеше нещо, което приличаше на маската на Батман. Том се засмя. Имаше четири малки племеннички. Бяха пораснали от последната им среща. Той гледаше снимката с познатото чувство на вина. Не беше кой знае колко добър вуйчо, а и брат. Нито пък син.
Всички му бяха пратили есемеси с честитки за Новата година. Обичаха го и се безпокояха за него, знаеше го; бяха любяща, бърборлива, засмяна банда, но той не им се беше обаждал през цялата есен. Не отговаряше на съобщенията им, не ги виждаше, не им звънна да честити нито Коледа, нито Нова година.
Срамуваше се.
Малката му сестра, най-младата, очакваше първото си дете напролет, но той не се беше свързал и с нея. Погледна картичката, сърчицето, което майка му беше нарисувала под „мама“. Угризенията станаха направо непоносими.
Скъпата му майка!
Шокът от „смъртта“ на единствения й син през есента й се беше отразил тежко, естествено.
Том взе саковете си, отнесе ги в спалнята и после й звънна. Дори не помнеше кога за последно бяха говорили. Когато се завърна у дома, беше в толкова лошо състояние, имаше тежки проблеми с главата и сякаш я отбягваше.
Да, беше лош син.
— Здравей, мамо! — рече той, като чу познатия глас в слушалката.
Представи си лицето й. Тя още живееше в къщата, където той и сестрите му бяха отраснали, с новия си мъж. Е, не точно нов, майка му и Чарлс бяха женени отдавна. Тя сигурно още беше в коледна ваканция, но въпреки това работеше. Проверяваше съчинения и контролни, поправяше, пишеше коментари, вглъбяваше се в работата. Учениците я обичаха. Чу се рязко вдишване и после:
— Том! Колко се радвам! Как си?
— Добре съм, мамо. Благодаря за картичката за Коледа. И за всички други честитки и картички.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Да.
Той чуваше безпокойството в гласа й. Обикновено го криеше по-добре, но сигурно й е било твърде тежко.
— Всичко е наред, мамо. Известно време бях на север.
— Но сега в Стокхолм ли си? Колко време ще останеш?
— Не знам, няколко дни — отвърна той уклончиво.
Това беше проблемът със семейството му. Дадеше ли им малко, веднага поискваха повече. Изведнъж пред очите му се появи къщата в Кируна, гората и пустите простори, почти усети аромата на чистия въздух, видя звездите. Идваше му да се метне на колата и просто да се върне, да зареже всичко, да загърби всички задължения и изисквания, и очаквания.
— Момичетата ще идват на вечеря утре. Искаш ли и ти да дойдеш?
— Някой друг път.
Нямаше сили да се срещне с всички наведнъж. Още не.
— Мога да помоля Чарлс да излезе, ако искаш — предложи тя тихо.
Том се стъписа. Никога не го беше правила преди — да моли съпруга си да се махне от къщата заради него.
— Не, не, няма защо да го правиш. Просто исках да се чуем, но сега трябва да вървя, мамо — отвърна той, не му се говореше повече, изведнъж се почувства изцеден емоционално.
Сбогуваха се, но в момента, в който затвори, телефонът пак звънна.
Дейвид Хамар, изписа се на дисплея. Приятел, когото също беше забравил и игнорирал цяла есен, приятел, който не би го предал. Том отговори на повикването, отиде до прозореца и погледна навън. Небето беше тъмно, нямаше звезди. Водата също беше тъмна. Той се запита дали каналът вече се е заледил.
— Здравей, Дейвид — поздрави тихо.
— Хубаво е, че чувам гласа ти, не мога да отрека — зарадва се Дейвид. — Как си?
— Бива — отвърна Том, като се бореше с тревожността, която вече го причакваше в засада.
Колкото и да е странно, Дейвид беше сред хората, пред които му беше най-трудно да покаже слабост. Не че изобщо обичаше да показва слабост пред когото и да било, но Дейвид Хамар беше толкова компетентен и впечатляващ.