— Къде си? — попита го той отсреща и Том чу бебешко гукане около него.
Дъщеричката му, предположи той и за миг се паникьоса, преди да се сети, че дъщерята на Дейвид и Наталия се казваше Моли. Беше пропуснал кръщенето й, но дори не помнеше защо. Сигурно работно пътуване, на което спокойно е можел да изпрати някой друг.
През последните години не беше и кой знае колко добър приятел, беше подредил приоритетите си грешно.
— Вкъщи съм. В Стокхолм. Бях в Кируна.
— Ще се връщаш ли на работа?
— Още не. Планирал съм един обяд, иначе не знам.
Дейвид замълча. Гукането също беше престанало.
— Александър и Изабел се ожениха през пролетта — каза накрая. — Беше малка гражданска церемония, затова решиха да направят тържеството по-късно.
— Да, поканиха ме — отвърна Том.
Той не беше отговорил на поканата, всъщност напълно я беше забравил.
— Ще дойдеш ли? — Гласът на Дейвид прозвуча малко по-настойчиво.
На Том никак не му се нравеше мисълта да ходи на тържество, но сега вече се чувстваше почти принуден.
— Ще си помисля — въздъхна.
— Помисли си. Но ела. И доведи някого, ако искаш.
След като приключиха разговора, Том си изми чашата, хвърли рекламните брошури и безплатните вестници в коша за рециклиране, направи списък с покупки и включи интернета. Разопакова си багажа и точно когато окачваше последната блуза в гардероба, получи есемес. Беше от Елинор. Тя гледаше Фрея, която, колкото и да беше глупаво, вече му липсваше. Елинор му пращаше снимка на Фрея, легнала на килимчето и гризяща кокал. Обади й се. Пак се загледа към водата, към белия дворец Карлберг на отсрещния бряг. Беше ходил там с Елинор на офицерски балове. Беше учил в библиотеката, харесваше кралската и военната история на двореца.
— Как е Фрея? — попита.
— Всичко е наред. Как пътува?
— Тъкмо се чух с Дейвид.
— О, отдавна не съм го виждала. Как е той? Май му се роди бебе?
— Да, дъщеря. Моли.
Настъпи мълчание, напрегнато мълчание. Дали щеше да е различно, ако двамата с Елинор имаха дете? Може би. Но и двамата не искаха. Или? Изведнъж Том вече не беше толкова сигурен. Изобщо бяха ли го обсъждали, или просто беше приел за даденост, че са на едно мнение? Че трябва да почакат.
— Много хубаво — каза Елинор.
— Покани ме на тържество. Сватбено. На Александър и Изабел.
— Звучи приятно. Кога ще е?
— Другият петък. В „Русендалс Тредгорд“.
— Звучи страхотно. Ще идеш ли?
— Може би. Да, вероятно.
Той сам се изненада, че го каза. И без да се замисля, изтърси:
— Искаш ли да дойдеш с мен?
— Би било супер да ги видя — каза тя с лек копнеж в гласа.
Елинор винаги беше обичала тузарските партита, представяше се невероятно в тези среди.
— Но няма да мога. Идеята не е добра. По много причини.
— Разбирам.
И наистина разбираше. А странното беше, че името на Елинор изобщо не бе първото, което му хрумна, когато Дейвид предложи да доведе някого. Помисли си за Амбра. Поканата към Елинор беше просто рефлекс.
— Прати ми още снимки на Фрея — помоли.
— Тя е добре. А ти се грижи за себе си.
В десет и половина на другата сутрин Том излезе от апартамента и измина пеш близо шестте километра до щабквартирата на Въоръжените сили на „Лидингьовеген“. Беше много студено и заснежено, но бледото слънце осветяваше градското небе, а и беше приятно да се раздвижи, след като прекара целия вчерашен ден в колата.
След щателна проверка на документите му и справка в списъка с посетителите пазачът на портата пусна Том и той седна да изчака Матиас във фоайето. Беше обедно време и наоколо се движеха много хора. Военни в синьо-сиви униформи, млади войници в камуфлажни дрехи, служители на разузнаването в костюми. Сега имаше значително повече жени, отколкото преди десет години — знак, че дори военните се приспособяват към действителността и се възползват от всички компетентни хора. Том се облегна назад, сля се с фона, стана сив и незабележим, развличаше се, като наблюдаваше минаващите наоколо хора. Имаше доста цивилно облечени — учени, изследователи, студенти и по някоя и друга жена или мъж, които трябваше да изглеждат цивилни, но Том безпроблемно ги идентифицираше като разузнавачи.
Матиас слезе по стълбите и тръгна право към него с протегната ръка.
— Извинявай, че се забавих. Бързаш ли?
— Не особено.
— Искам да се видиш с един човек, преди да идем да хапнем.
Том придружи Матиас до кабинета му покрай още един контролен пункт. Някаква млада жена, седнала на стола за посетители, се обърна към тях, изгледа ги спокойно.