— Том, това е Филипа.
Том пое ръката й, беше суха и твърда. Тя беше млада, под двайсет и пет, с обикновено, почти безлично излъчване.
— Филипа е компютърен специалист — обясни Матиас, след като седнаха. — И хакер. Може да хакне всеки лаптоп, айпад и телефон.
Матиас изглеждаше запленен. Филипа приличаше на тийнейджърка, не на някакъв суперталант, но Матиас умееше да вербува точните хора.
— Размисли ли? — попита Матиас, след като се разделиха с Филипа и отидоха да обядват.
— Приех обяда, но иначе не съм си променил мнението — отвърна Том.
Заяви го твърдо, но странното беше, че вече не усещаше същата непоколебимост. Отдавна не беше стъпвал в щабквартирата. Не очакваше да се чувства така… като у дома си. Но това не означаваше, че иска да се върне.
— Струваше си да опитам. Какво мислиш за Филипа?
— Толкова добра ли е, колкото казваш?
— Даже повече. Започнала е като хакер аматьор, но вече е завършила компютърни науки. Всички се опитват да я прилапат. Но аз извадих късмет, оказа се патриотично настроена. Какво мислиш?
— Стори ми се добра, прави добро впечатление. Мисля, че трябва да й предложиш работата, ако искаш съвета ми.
— Том, наистина ще ми бъдеш от полза тук. Ще вършим важна работа, ще можеш да правиш онова, в което си най-добър.
— Да убивам хора?
— Ще оценяваш заплахи, ще правиш анализи, ще водиш хората. Вече си стар да убиваш хора.
— Е, имам още няколко годинки.
— Иска ми се да размислиш. Заради мен ли отказваш?
— Защото ме предаде пред всичките ми началници? Да, малко съм дребнав.
— Направих го заради нас. Заради Специалните сили.
— Мисля, че го направи за себе си, за кариерата си.
— Може и така да е. Какво ще кажеш? Можеш ли да превъзмогнеш тази злопаметност и да се държиш професионално, когато нацията се нуждае от теб?
— Вече си имам работа — посочи Том.
— Няма да те оставя.
Том въздъхна. Матиас беше упорит. Беше предател. Беше труден характер. Той си повтаряше наум всичко това. Но сега обичайният му гняв отказваше да се пробуди.
На връщане от обяда мина покрай „Афтонбладет“. Забави крачка до огромната сграда, видя хора да влизат и излизат, погледна пазачите на рецепцията. Охраната беше жалка. Редакциите на вестниците бяха стратегически цели за терористите. Той би могъл да превземе тази сграда с шепа мъже за петнайсет минути.
Докато стоеше и гледаше, Амбра изведнъж се появи на едната стъклена врата. Забеляза го и се закова на място.
— Здравей! — усмихна се той.
Толкова се радваше да я види.
Тя си сложи ръкавиците, поклати глава.
— Странното не е, че си тук. Странното е, че дори не съм изненадана. Имаш склонност да изникваш от нищото.
— В Стокхолм съм — посочи той очевидното.
— Забелязвам. Но какво правиш тук? Да не би да имаш среща с някой от вестника?
— Не, просто минавам — излъга той, без да му мигне окото. Беше дошъл умишлено. — Само исках да проверя дали при теб всичко е наред.
— Тъкмо излизам…
— По работа?
Тя кимна:
— Но защо…
Прекъсна я един мъж с голяма камера на рамото:
— Амбра, трябва да тръгваме!
— Това е фотографът — обясни тя и окачи баджа си на врата.
— Пази се — заръча Том.
Тя вдигна едната си черна вежда. На светлото й чело изглеждаха като нарисувани с молив.
— Обикновено се справям.
Да, в това той не се съмняваше. Пристъпи към нея.
— Кога приключваш?
— Нямам представа. Зависи.
Фотографът въздъхна шумно.
— Извинявай, трябва да бягам.
— Но може ли да се видим пак? Искаш ли?
— Ти искаш ли? — Зелените очи го наблюдаваха, без да мигат,
— Да — потвърди той.
Ако поемеше дъх достатъчно дълбоко, можеше да вдъхне аромата й.
Фотографът пристъпяше от крак на крак. Том не му обърна внимание.
— Накъде сте тръгнали? — поинтересува се.
Тя си нахлупи шапката на челото.
— Подозрения за умишлен палеж в Юршхолм. Наистина бързам.
Стисна устни и добави:
— Пет. Свършвам в пет, най-късно пет и половина.
— Ще се видим ли тогава? Да идем да хапнем някъде?
— Да. Да запазя ли маса? — предложи тя.
Може и да беше позагубил форма, но не беше чак толкова зле, че да не може да резервира маса.
— Не, аз ще се погрижа. — И с тези думи се наведе спонтанно и я целуна по бузата.
Май нито веднъж в целия си живот не беше целувал жена по бузата, но не можеше да я пусне, без да я е докоснал.
— Значи до пет и половина — прошепна в ухото й.
41
Амбра гледаше след линейката, която се отдалечаваше от Юршхолм без сирени и светлини. Полицията още разпитваше съседите. Беше записала няколко хубави цитата, а фотографът направи снимки от всички възможни ъгли. Готово, реши тя.