Миришеше божествено.
— Искаш ли? Или предпочиташ истинска храна? — попита той.
— Гофрети — отвърна тя твърдо.
Той купи по една за двама им.
— Какво сладко? — попита той, докато гофретникът съскаше и се тресеше от нагорещяването на маслото и тестото.
Амбра прочете менюто — малини, къпини, ягоди.
— Искам от всички. И сметана. И захар. — Тя му се усмихна щастливо.
Том извади една овча кожа от чантата си, постла я на близката разнебитена пейка, върна се до павилиона да вземе картонените им чинийки и след това двамата седнаха под мигащите лампички и снежинките да изядат горещите хрупкави гофрети с всички видове сладко. После Том купи по още една и довърши няколкото залчета, с които тя не успя да се справи.
Накрая той стана и изхвърли чинийките и салфетките им в кошчето. Амбра търкаше ръце една в друга, беше много студено, но тя не искаше срещата да свършва. Може би щяха да отидат някъде да пият кафе или малко питие? Не че знаеше заведенията наоколо. Огледа се, виждаше само павилионите и туристите. Не биваше да предлага гофретите — вече беше преяла.
— Ама ти трепериш! Хайде, да ставаме — възкликна той.
Амбра зарови брадичка в шала. Минаха покрай един павилион, в който продаваха портфейли, ключодържатели и аксесоари. Том се спря.
— Избери си — посочи той плетените шапки.
— Няма нужда, добре ми е — запротестира тя.
— Трепериш.
Амбра понечи да откаже, имаше си граници това приятно глезене, макар че Том имаше право — тя мръзнеше. И в този момент забеляза бели пухкави наушници от овча кожа. Точно каквито беше видяла в Кируна. Посочи ги:
— Искам тези. Но мога сама да си ги купя. — Тя извади портмонето си.
— Прибери го — нареди Том, взе наушниците, плати и й ги сложи.
Бяха приятно топли, ръкавицата му докосна бузата й и тя се усмихна на нежния му жест.
— Хайде. Да пробваме. — Той кимна по посока на изкуствената ледена пързалка насред парка. Оттам се чуваше музиката.
— Ха-ха!
Тя помисли, че се шегува. Но Том вдигна чантата и я отвори. Под овчата кожа се криеха чифт хокейни кънки.
Амбра поклати глава, изведнъж сериозна. Това вече не беше добре.
— Не искам — отсече тя.
— Хайде, забавно е.
— Не мога. Никога не съм се качвала.
— Никога?
Всички онези училищни излети, на които й се налагаше да стои отстрани, понеже нямаше кънки. Никой никога не беше сметнал, че си струва усилието да я научи, да й купи дори кънки втора ръка, затова така и не се беше научила. А сега беше твърде късно.
— Не мога — повтори тя и го изгледа сърдито.
Вече не беше забавно. Тя мразеше да прави неща, които не умее.
— Амбра! Мога да те науча.
— Не.
Той изглеждаше разочарован:
— Но защо?
— Ще падна и ще се пребия.
Всички ще се смеят.
— А ако ти обещая, че няма да паднеш?
Тя искаше единствено да я остави на мира.
— Здрав съм като стена, няма да те оставя дори да се хлъзнеш. Дай ми десет минути, ако още не ти харесва, разбира се, ще спрем, но го предложих само защото мислех, че ще ти хареса.
— Ако се утрепя, ще падне голям смях — изсъска тя.
— Няма да се утрепеш — заяви той самоуверено.
— Не ставай смешен, няма как да знаеш.
— Вярно е. Но мога да ти обещая, че ще направя всичко по силите си да те пазя. Бива ме в тези неща.
Наистина никак не й се искаше, но накрая избра чифт кънки по мярка от тези, които даваха под наем. Бяха много хубави, трябваше да го признае. Чисто бели с пухкава кожа по ръба. Тя седна на една пейка, събу си ботите, завърза кънките и после се опита да се изправи. Веднага залитна, размаха ръце, сърцето й се качи в гърлото, но Том, който беше готов много по-рано, незабавно се озова до нея.
— Залитай колкото искаш, аз те държа — каза й спокойно.
Тя реши, че мрази карането на кънки повече от всичко на света. На второ място мразеше Том.
— Пробвай. Ако се олюляваш, се хвани за мен.
Тя се вкопчи в него с всички сили, чакаше всеки миг да се стовари на леда. Беше толкова ядосана, че очите й се насълзиха. Но Том не я лъжеше. Колкото и да залиташе и да се хлъзгаше, той не губеше равновесие, не я изпускаше. И не се смееше. Това беше най-важното. Не й се присмиваше.
— Ужасно е трудно — измърмори тя, докато със стегнато гърло се мъчеше да се задържи върху лъскавия лед.
Кънките се изплъзваха изпод краката й, но той я държеше и тя може би все пак нямаше да се пребие, поне не в първите секунди. Успя да координира краката си и се плъзна половин метър. Издиша и се отпусна съвсем лекичко.
— Точно така, дишай — насърчаваше я той.
Тя не отговори. Но най-големият страх започваше да отстъпва и при всяко успешно плъзване увереността й растеше. Отпусна се още мъничко. Изведнъж отново чуваше музиката. Досега беше толкова уплашена, че ушите й бучаха, но вече я чуваше. И виждаше мигащите лампички, окачени около пързалката. Ако преглътнеше факта, че вероятно е най-жалката кънкьорка на цялата пързалка, преживяването не беше чак толкова отвратително. Пък и й даваше възможност да се вкопчи в Том и във великолепното му тяло, което, трябваше да признае, си беше удоволствие. Том се движеше уверено по леда, все едно е роден на кънки. Когато тя успя да се огледа наоколо, без да забие нос или да размаха отчаяно ръце като плашило, установи, че макар да имаше много добри кънкьори — включително и куп деца, които се пързаляха сто пъти по-добре от нея, — никой не я зяпаше и не й се смееше.