— Ей сега се връщам — каза Том и отиде да върне кънките.
Тя бавно се изправи, той дойде, прегърна я през раменете и я придърпа към себе си — най-естественият жест на света.
Ако имаха презервативи, щяха да се любят в Кируна, тя беше сигурна. А ако получеше онова, което искаше, докато Том беше в Стокхолм — какво толкова? Като знаеше, че времето им е ограничено, нямаше да остане наранена. Нали? Притисна се към него. В най-лошия случай сърцето щеше да я позаболи. От толкова не се умира. Какво да прави сега? Дали просто да го предложи? Ами ако той откажеше, ако тя пак беше сбъркала? Но нали я целуна? Това би трябвало да означава нещо.
— Амбра? Наред ли е всичко? Много си мълчалива.
Кажи го сега!
Искаш ли да дойдеш у нас? Искаш ли да легнеш с мен? Без усложнения, просто силното ти тяло върху моето.
Но тя беше обляна в студена пот и безумно уплашена. Не можа да изрече думите, не беше способна.
— Просто съм малко уморена — отвърна и едва не направи гримаса заради собствената си глупост.
Можеше ли да измисли по-идиотска фраза в този момент? Та той беше джентълмен, сега, естествено, щеше да й пожелае лека нощ.
— Имала си дълъг ден — кимна Том като по поръчка. — Искаш ли да се прибираш?
Да, да, именно. Вечерта беше твърде хубава, не би могла да продължи така, не и в истинския живот. Сега щеше да се прибере вкъщи и да легне сама на дивана, вместо с него.
42
Том не искаше вечерта да свършва. Но Амбра вървеше до него, бледа и мълчалива, сигурно през последните дни беше работила здраво, а той настоя да кара кънки, докато вече не можеше да се държи на крака. Глупаво от негова страна, осъзна той твърде късно. Беше я изтощил и сега не можеше да очаква тя да се занимава с него цяла вечер само защото той така иска.
— Живея в Стария град — проговори тя. — Оттук май се стига най-лесно пеш.
Тя си пооправи наушниците. Беше много сладка с тях.
— С удоволствие ще те изпратя, стига да искаш — предложи той.
— Щом искаш.
Тонът й беше равнодушен, далеч не радушен, но той искаше, затова реши да го приеме като покана. Всъщност искаше много повече.
Тя се беше отдръпнала след целувката. Или… това дори не беше точно целувка, а по-скоро докосване с еротичен заряд, но цялото тяло на Том бе нащрек, привлечено от нея, желаеше я.
Беше толкова хубава, с непокорните си очи и дръзкия си кураж. Той видя колко е уплашена, когато й предложи да се пързалят. И сърцето му се сви от признанието й, че не умее да кара кънки, затова и може би я притисна малко повече от приличното. Напълно би я разбрал, ако го пратеше по дяволите. Но тя стисна зъби и не се поддаде на страха. Беше възхитително. И колкото и да е неочаквано, страшно секси. Той я целуна и още нямаше сили да й каже довиждане.
Минаха покрай червената църква „Якобсшюркан“ и после покрай сградата на операта, пред която стояха зрители във вечерно облекло, пушеха на стълбите и се смееха.
— Обичаш ли опера? — попита я той.
— Не особено. Веднъж гледах „Мадам Бътерфлай“ и после плаках по целия път до вкъщи. Принудена е да се откаже от детето си — добави тя, като видя учуденото му изражение.
— Не ти е по вкуса, с други думи?
— Много от тези тъй наречени класици са женомразци, не си ли съгласен?
— Напълно — отвърна той, убеден, че тя повече разбира от тези въпроси.
Пресякоха „Густав Адолфс торг“ и излязоха на Норбру. Сградата на парламента беше тъмна. Кралският дворец беше напудрен с бял снежец, а когато навлязоха в уличките на Стария град, западаха тежки парцали. Фасадите на къщите блестяха от коледни лампички, пред ресторантите имаше запалени свещи и горящи факли. Ако не бяха яли гофрети, той щеше да предложи да вечерят заедно, както беше и възнамерявал. Дали да не я покани на по питие? Докато се колебаеше, Амбра забави крачка:
— Тук живея.
Том вдигна очи към жълто-розова фасада. Беше безкрайно стара многофамилна къща. На горните етажи прозорците ставаха все по-малки и цялата сграда изглеждаше някак крива.
— От седемнайсети век е — обясни тя. — Мисля, че в обявите за недвижими имоти я наричат „живописна“. Моят апартамент е най-горе. Няма асансьор, а стълбището е суперстръмно.
Тя сякаш се колебаеше.
— Искаш ли да се качиш? — попита накрая.
Тонът й беше леко неохотен.
— Много искам да видя къде живееш — отвърна той възможно най-безгрижно.
Амбра набързо въведе кода и отвори тежката порта. Тръгна пред него по широките стълби, бяха доста изтъркани, определено личеше, че са четиристотингодишни. Изкачваха се все по-високо и по-високо. Накрая тя спря пред една врата, която изглеждаше като излязла от друга епоха, тъмна и тежка. „Винтер“ — прочете той на отвора за писмата. Тя отключи и го покани.