— И бижута. И наметка. Видях една на „Диор“, която ще ти отива. Ако няколко дни не ядеш.
— Отказвам да купувам наметки. И отказвам да гладувам. Наметките трябва да са широки.
— Отказвай колкото си щеш. Само че не можеш да идеш с кожено яке или онова грозно зимно палто на вечерно парти. Дори бедните не искат такива дрехи. Ще ти купим наметка. — Джил наклони глава, както правеше, когато се готвеше да манипулира някого, за да му наложи волята си. — Позволи ми да го направя за теб, забравих рождения ти ден, срам ме е, нека да ти се реванширам.
— Предпочитам да се срамуваш — отвърна Амбра, която още й се сърдеше.
Но знаеше, че е загубила. Нямаше сили да се бори с Джил, не и когато беше в такова настроение. Освен това мислите й бяха заети с Том Лексингтън.
Том, Том, Том.
Нямаше какво да се заблуждава, беше си загубила ума по него, мислеше си, докато влизаше в пробната. Съблече се и внимателно намъкна синята рокля.
— И бельо. Трябва да купим бельо. Още ли си вътре? — Джил се провикна иззад вратата на пробната.
— Тук съм — отговори Амбра.
Беше голямо и луксозно помещение, малко канапе, няколко закачалки, меко осветление. Би могла да поостане тук. Да си почине.
Джил затропа.
— Амбра?
— Да, да.
Тя си нагласи несръчно презрамките, пооправи острото деколте. Джил вероятно имаше право, щеше да й трябва друго бельо за това.
Завъртя се пред огледалото, огледа се от всички ъгли. Всъщност може и да не мразеше тази рокля.
— Пробвай тези обувки. — Джил отвори вратата, огледа я и й подаде чифт обувки.
Тънки високи токове, остър връх.
— Не мога да ходя с това — възпротиви се Амбра, но все пак ги взе.
Бяха точният размер и не бяха нито бабешки, нито нелепо младежки. Елегантни, модерни, дори готини.
Сякаш й шепнеха: обуй ни, обуй ни. Боже, бяха божествени! Ако се упражняваше всеки ден и най-важното, стоеше неподвижно на партито, можеше и да се получи.
— При кой фризьор си ходила? — Джил беше отворила вратата и проточваше врат.
— Защо? — Амбра погледна в огледалото.
Беше бледа и имаше сенки под очите, но косата й си беше както винаги. Нищо й нямаше.
— За да знам кого да отбягвам. Зарежи го. Лудвиг ще ти запази час при моя.
Амбра отвори уста да протестира, но я затвори, като видя изражението на Джил. Приглади с ръка лъскавия син плат. Не смееше да поглежда цената. Дали Том щеше да я хареса така? И дали очите му щяха да проблеснат опасно, ако я видеше в бельото, което Джил й подаде? Амбра го взе и го разгледа. Светлосива коприна. Съвсем мъничко дантела. Том май харесваше дантела.
Тя окачи бельото, излезе от пробната, все още облечена с роклята.
— Признай, че ти харесва — рече Джил.
— Макар че върху мен е похабена.
Джил й показа две колиета и я изгледа изпитателно:
— Какво ще кажеш?
Амбра кимна към отражението си в огледалото.
— Както не пропускаш да изтъкнеш, аз не съм фотомодел — въздъхна тя.
Виждаше само малките си гърди и нетренирани коремни мускули.
— Много си хубава даже — заяви Джил разсеяно, остави колиетата и взе чифт проблясващи обици. Приличаха на снежинки.
Амбра подбели очи.
— Да бе, точно!
Джил я изгледа смаяно:
— Ама ти сериозно ли го мислиш? Наистина се имаш за грозна? Мислех, че само се бъзикаме.
Амбра сви рамене. Не биваше да взема присърце коментарите на Джил, независимо дали бяха сериозни, или не. Но Джил беше невероятно красива още на четиринайсетгодишна възраст. Да общуваш с нея, когато и без това си с крехко самочувствие, да ставаш като невидима в момента, в който Джил се появи — тези неща бяха оставили следи. Тя не мислеше за това често, не беше повод за гордост.
— Знаеш ли колко често критикуват външния ми вид? — попита Джил.
Амбра изгледа скептично перфектната си сестра:
— Не те ли обявиха за най-сексапилната жена в Швеция преди няколко години?
— Нали си чела какво ми пишат в инстаграм? Прекалено съм дебела, прекалено съм мургава, прекалено нагласена, прекалено гримирана. И то при положение, че блокирам най-ужасните, онези, според които трябва да се самоубия, понеже съм толкова тлъста и грозна.
— Уф, знам, ужасно е.
Беше потискащо. Сякаш трябва да те заклеймят, защото си жена и си се осмелила да се покажеш пред хората.
— Но ти обръщаш ли внимание? Сериозно, искам да кажа?
Джил все се хвалеше колко е дебелокожа.
— Понякога.
— Разбирам, че е гадно — кимна Амбра, но си помисли, че Джил изобщо не разбира как е за другите, за простосмъртните. А и никога, за нищо на света, не заемаше позиция по никой въпрос, никога нямаше мнение за нищо. Всичко при нея беше повърхностно.