— Амбра, толкова си хубава! Как можеш да не го виждаш? Как може да не виждаш това, което виждам аз? Хубава жена с перфектна кожа, прекрасна коса, невероятни очи и съвсем нормално женско тяло.
Амбра се обърна смутено.
— Но Джил, когато сме някъде, винаги теб те гледат, а аз съм невидима. Не може да става и дума за сравнение между нас. Толкова пъти сме излизали и хората са идвали при теб, казвали са ти колко си красива, правили са ти комплименти.
— И теб те заглеждат. Мъжете те заглеждат.
Джил понечи да остави обиците снежинки, но Амбра ги грабна, напомняха й за Кируна, за Том и за пътуването с шейната.
— Не ме заглеждат — отсече.
Джил кимна упорито:
— Напротив. Зяпат те, но ти не забелязваш. Твърде си заета да си раздразнителна, сърдита, да се преструваш, че не ти пука за нищо.
— Глупости!
— Така или иначе, ти си много хубава и най-после имаме напредък. Искаш ли обиците? Добре, сега ще изберем чанта, която да им отива. Нещо лъскавко.
Амбра се прибра вкъщи и отвори всички торби и кутии. Джил беше платила астрономическата сума, без да й мигне окото и с луксозна кредитна карта, каквато Амбра беше виждала само по телевизията. Не беше лесно, но реши поне веднъж в живота си да позволи да я черпят, без веднага да се опита да се отплати.
Един път не се броеше.
Разгледа съкровищата си. Скъпи маркови бижута в плоски кутийки, елегантна чантичка — лъскава и неприятно скъпа, все още в луксозната платнена торбичка. Светлата вечерна наметка на „Диор“, която вероятно никога повече нямаше да има повод да сложи, коприненото бельо и разбира се, роклята и обувките.
Колко глупаво, гърлото й се стегна. Но никога не беше получавала толкова много подаръци и сега се оказа по-повърхностна, отколкото смяташе, защото това, което изпитваше към новите си придобивки, беше чиста любов.
А и щеше да е весело да се понаконти. Погали с върха на пръстите тънката шумоляща хартия, която стърчеше от луксозния лъскав хартиен плик с логото на „Прада“.
Може би дори супервесело.
44
Том взе ключовете на колата, заключи апартамента и слезе долу. Беше паркирал на улицата и се наложи да изстърже замръзналите прозорци и да измете снега, преди да потегли. Макар разходките с Фрея да му липсваха, беше наистина приятно да си бъде у дома, помисли си, докато се качваше в колата. Елинор му пращаше съобщения всеки ден, снимки и новини. Вече беше получил сутрешния есемес, но точно преди да запали двигателя, пристигна още един:
Между другото, ще ходиш ли на партито в петък?
Той отговори:
Да.
Супер!
Да, наистина беше супер. Том запали двигателя и потегли. Истината беше, че чакаше партито с нетърпение. Искаше да се види с Дейвид Хамар. Да поздрави Александър и Изабел де ла Грип, да им честити както трябва и сватбата, и осиновяването на Мариус.
Том страдаше от угризения на съвестта. Един от повтарящите се кошмари, които се опитваше да потисне. Тъмните очи, които му се бяха доверили.
Срещна Мариус в Чад през лятото. Улично дете, което само дойде при него, даде му ценна информация, благодарение на която откриха Изабел.
А в замяна Том се беше отнесъл с него зле. Беше предал доверието му, като го отвлече. Отвлече дете. Взеха Мариус със себе си, малкото мършаво улично момченце, в пустинята, заключиха го във военния джип, за да не ги издаде пред някого. Ако Изабел не беше отвела момчето оттам, след като я освободиха, Мариус сигурно щеше да умре на улицата в Чад. И тогава на съвестта на Том щеше да лежи и един детски живот.
Той усети как тревожността отново се надига в гърдите му, но се отърси от тези мисли. Сега се справяше много по-добре с предотвратяването на паническите атаки. Поне всичко завърши добре, напомни си той. Изабел и Александър обичаха Мариус като собствено дете, даваха му цялата сигурност и грижа, от която е бил лишен преди.
Той включи чистачките заради снега, влезе в другото платно и включи радиото, за да се разсее. Усили звука, песента му беше някак позната. Дали не беше Джил Лопес? Той се отпусна, дори затананика.
Предния ден беше ходил на фитнес за първи път от много време насам и му беше приятно да потренира с уреди, вместо да цепи дърва и да рине сняг, почувства се малко по-цивилизован.
Не беше виждал Амбра, откакто се разделиха пред редакцията й онзи ден. Но мислеше за нея, общо взето, непрекъснато, застави се да не й звъни на всеки пет минути. Любиха се почти цяла нощ, но тя започваше работа ужасно рано сутрин, затова почти не спа и той се тревожеше, че я е изтощил. Или по-скоро — че са се изтощили взаимно. Снощи беше заета със сестра си. Днес трябваше да е свободна, той се надяваше да се видят, но й се наложи да отиде да работи извънредно. Прекаляваше с работата, сигурно беше тотално изтощена.