Той тропна с крака, за да изтърси снега, започна да си разкопчава якето.
— Днес не си ли на работа?
— Проверявам съчинения вместо една колежка, затова мога да си остана вкъщи.
— А имаш ли време да се видим?
— За теб винаги имам време. Влизай.
Том окачи връхните си дрехи и отиде с нея в кухнята. Седна край масата — масата, на която някога беше издълбал инициалите си за ужас на родителите си. Майка му предложи сухар, нискомаслено сирене и различни зеленчуци. Типично за нея — здравословно хранене, никакви излишества по средата на седмицата. Докато поемаше чашата кафе, която му подаде, забеляза, че ръцете й са състарени, появили са се петна.
— Момичетата така искат да те видят, всички ти пращат поздрави.
— Благодаря!
Беше признателен, че не му опява. Така и не й беше казал с какво точно се занимава, искаше да я предпази, но неизвестността също я тормозеше. Изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнеше. Шокът от новината за смъртта му в Чад сигурно е бил тежък. От всичко, на което я подлагаше, това е било най-ужасното. Никой родител не бива да получава такава новина.
— Ти как си, мамо?
— Добре съм. Малко уморена. Даже понамалих часовете на работа.
Винаги е била толкова енергична.
— Сигурна ли си, че си добре?
Да не би да беше болна?
Тя махна с ръка, сложи сирене и чушка на парче сухар.
— Толкова се радвам да те видя! Знам, че ми беше сърдит.
Той не отговори. Може би беше права.
— Беше толкова ядосан и разочарован, че напуснах баща ти, че невинаги постъпвах правилно. Но трябва да ти кажа колко си важен за мен. Тук си, върна се. Това е чудо.
В гърлото му заседна буца и той смутено стана от масата, отиде до бюфета, където тя държеше снимките си. Застоя се пред една снимка с него и сестрите му. Беше правена през първото им лято след развода. Не я беше виждал преди.
— На колко години си тук? — попита, вгледа се в длъгнестото си тяло, намусеното лице.
Да, наистина й е бил сърдит.
Тя дойде при него.
— Ти си на четиринайсет, значи аз съм била почти на трийсет и четири.
Само на трийсет и три, четири години по-голяма от Амбра в момента. И сама с четири деца. Никога не се беше замислял колко тежко й е било.
— Чарлс нямаше ли го? — попита.
— Тук ли? Не, още не бях срещнала Чарлс.
— Винаги съм мислел, че затова се разведохте с татко. Защото си срещнала Чарлс.
Известно време я беше мразил заради това.
— Не, не затова се разведохме с баща ти. Ти така ли мислеше?
Никога не беше показвала нищо, но сигурно е било битка — да задържи къщата, да опази тях живи и здрави, и нахранени, и същевременно да работи по цял ден. Баща им беше изчезнал — работел много, нямал време.
— Татко пиеше ли? — попита той, макар да се досещаше за отговора.
Тя прехапа устна, протегна се, нагласи поставката на свещта, която беше запалила. Кимна.
— Понякога нощем плачех от тревога. Исках вие да сте в безопасност, но как само се борех да ни задържа заедно, да запазя къщата… Наложи се аз да изплащам всички дългове. Тревожех се за вас, обичах ви толкова много, мъчех се да правя само най-доброто за вас.
— Нямах представа.
— Не исках да знаете.
— Щеше да е по-добре да беше споделила. Можеше да помагаме.
— Може би. Не е лесно да си родител. Няма наръчник.
А и той не я беше улеснил.
— Знам, че винеше мен за смъртта на баща ти — промълви
тя.
— Не — поклати глава, но не беше съвсем вярно.
Майка му и Чарлс се ожениха и скоро след това баща му почина. Дълго време той винеше нея, мислеше, че баща му е умрял от разбито сърце.
— Съжалявам, мамо.
— Знам, че обичаше баща си, че той беше твоят идол. Беше добър баща. Обичаше всички ви, не беше лош, беше добър баща.
— Но не и добър съпруг?
Тя бавно поклати глава.
— Стараеше се колкото можеше. И аз се опитвах до последно. Раздялата беше най-трудното решение в живота ми. Като видях как страдаш, как ти липсва баща ти, започнах да изпитвам такива съмнения, че щеше да ми се пръсне сърцето. Ти беше толкова близък с баща си. Понякога още имам чувството, че съм избрала собственото си щастие пред твоето.
Тя млъкна и затули уста с ръка.
Том осъзна, че е виждал майка си да плаче един-единствен път — когато той заминаваше на първата си мисия в чужбина. Изпрати го до летището, пребледняла и мълчалива. Той пък беше бодър, развълнуван, не му беше разрешено да й каже къде отива, но тя се беше досетила, че не е на безопасно място.
Тогава го прегърна силно и заплака, за пръв и последен път. А той просто бързаше да замине.
— Прости ми, мамо. Съжалявам, че те подложих на тези неща.