Стокхолм гъмжеше от жени, които имаха подобни изисквания и предпочитания. Заети, изискани жени, които се наслаждаваха на непринудените отношения, интересните разговори и взаимно задоволяващия секс. Може би пътуване през уикенда до някой голям град или скъпа ски ваканция. След това той слагаше край, преди някой да бъде наранен и преди да започне да получава множество въпроси, на които нямаше желание да отговаря. Беше подредено, практично, умерено. Думи, които по никакъв начин не можеше да свърже с Джил Лопес.
Наистина трябваше да спре да мисли за нея. Даже миналата седмица, на вечеря при колега, срещна една симпатична жена учен, специалист по молекулярна медицина. Нея трябваше да покани на среща, вместо да вехне по някаква бляскава знаменитост.
Матиас се опита да събере нещо като ентусиазъм да се обади на изследователката, но вместо това пак се озова в инстаграма на Джил.
Отиде в кухнята, отвори бутилка „Шато Мулен дьо Лане“ от 2011, което беше купил от Франция, остави го да подиша, докато вадеше чаша. След това отвори една кутия яхния, която сам беше сготвил и после замразил, изсипа я в тенджера и я остави на ниска степен на котлона. Наля виното, опита го. Когато яденето се стопли, взе чашата и чинията в дневната и пусна късните новини. Обикновено не му беше трудно да се съсредоточи, но сега само си играеше с телефона, докато яхнията изстиваше на масата.
Накрая преглътна гордостта си и й прати есемес, постара се тонът да е неутрален, но дружелюбен:
Надявам се, че при теб всичко е наред.
Ако и сега не му отговори, реши, ще спре да я безпокои, щеше да приеме, че всичко е приключило още преди да е започнало. Може би все пак трябваше да се обади на изследователката. Въздъхна.
Точно преди прогнозата за времето получи отговор:
Било е и по-добре.
Матиас сбърчи чело. Това пък какво означаваше?
Станало ли е нещо?
Той чакаше, вторачен в дисплея. Отговорът се забави. Изглежда, пишеше дълго. Или обмисляше как да се изрази. Накрая дойде:
Полицията идва.
Матиас изключи телевизора и й се обади. Джил вдигна веднага. Усети как нещо пробожда гърдите му, като чу дълбокия дрезгав глас.
— Здравей! Какво става? — попита той веднага.
Чу я как си поема дъх.
— Нищо страшно. Добре съм.
Говореше спокойно и сякаш нямаше желание да сподели, но той долови и нещо друго в гласа й, някаква тревога.
— Разкажи ми.
— Ох!
Матиас мълчеше. Мълчание и търпение — това бяха най-добрите инструменти на разпитващия.
— Като се прибрах днес, някой стоеше пред вратата ми. Уплаших се.
— Ранена ли си? — Той нямаше намерение да прозвучи толкова остро, но не можа да прикрие безпокойството си.
Джил не беше себе си, струваше му се малка и изплашена.
— Не. Той избяга.
— Знаеш ли кой беше?
— Не. Но държеше нож, затова се обадих в полицията. Идват насам. Освен ако не решат, че не съм важна. Боже, искам просто да си легна и да поспя!
— Джил, има ли някой при теб?
Той не можеше да повярва на чутото. Мъж с нож. По дяволите!
— В смисъл?
— Заключила ли си всички врати? Сама ли си? Не бива да оставаш сама. Не можеш ли да се обадиш на сестра си? — Той се озърна, все едно можеше да намери нещо из апартамента си, което да помогне на Джил.
— Сама съм. Не искам да звъня на Амбра.
Не се е обадила на никого, осъзна Матиас, само на полицията, а и за това вече съжаляваше. Явно не е от хората, които обичат да молят за помощ.
— Искаш ли да дойда? — предложи той, като вече си взимаше портфейла и ключовете.
— Няма нужда — отвърна тя, но гласът й потрепери и той забърза към антрето.
Джил беше в шок, но не го съзнаваше. Някой трябваше да стои при нея. Не само полицията.
— Идвам — отсече той, вече беше убеден, че няма други алтернативи.
Джил се нуждаеше от някого, защо не от него?
След десет минути пътуваше към Юршхолм. Таксито сви пред бяла къща. Около имота се издигаше висока стена, при приближаването на колата портата се отвори безшумно. Матиас плати, слезе и почака таксито да потегли и портата да се затвори зад него. Боже! Вярно, знаеше, че Джил е заможна и че живее в един от най-богаташките квартали на Стокхолм, но не беше очаквал чак това.
— Впечатляващо — рече си той, докато вървеше към къщата.
Имотът беше разположен на нещо като частен полуостров, беше обкръжен с вода. Градината беше обрамчена от солиден каменен зид и той вече беше забелязал няколко камери. Джил би трябвало да е в безопасност тук, но човек никога не можеше да бъде напълно защитен. Не и от ненормалници. Изруга, забърза към къщата, искаше да се увери с очите си, че тя е добре.