Пред пътната врата беше паркирана полицейска кола и когато той позвъни, му отвори униформен полицай.
Джил седеше в дневната. До двамата грамадни широкоплещести полицаи изглеждаше малка и крехка. Беше се обгърнала с ръце.
Матиас я прегърна, тя не отвърна на прегръдката му, но не го и отблъсна.
— Добре ли си? — Той я пусна и я огледа проницателно.
Физически изглеждаше невредима.
Джил кимна, но лицето й беше бледо и изопнато.
— А вие кой сте? — намеси се единият полицай.
На Матиас не му хареса как погледът му се насочи към Джил, раздразнен поглед, все едно подлагаше на съмнение необходимостта изобщо да е тук.
— Матиас. Приятел. Какво можете да ни кажете? Заловен ли е вече?
Полицаят поклати глава:
— Тук няма никой. Нищо не сме видели.
Полицаите размениха погледи. Още малко и щяха да подбелят очи.
— Този ваш инстаграм… Не ви ли хрумва да не качвате толкова много снимки? — попита единият.
Беше с яркочервена коса и стоеше с палци в колана, оглеждаше Джил от глава до пети.
— И какво трябва да значи това? — намеси се Матиас с леден глас.
— Просто съвет.
— Не е незаконно да качваш снимки в социалните мрежи. За сметка на това е незаконно да заплашваш хората. Джил каза, че тук е имало човек. Дали пък да не се съсредоточим върху това?
Червенокосият се наду. Имаше вид, че живее във фитнеса, типичен млад пуяк, който използва всяка удала се възможност да се перчи. Матиас прецени, че би могъл да се справи с него за три секунди. Определено се изкушаваше, толкова беше ядосан, че му причерняваше пред очите. Очевидно нямаха намерение да приемат жена като Джил сериозно, само й зяпаха гърдите и смятаха, че сама си е виновна.
— Нямаме доказателства. Ако пак стане нещо, елате в участъка — каза другият полицай.
След като си отидоха, Джил въздъхна:
— И преди ми се е случвало. Никога не вършат нищо и аз не знам за какво им се обадих. Но се уплаших.
— Разбирам.
Идваше му да излезе навън, да търси следи, да идентифицира нарушителя, да се погрижи никой повече да не я уплаши.
— Ще затворят случая — поклати глава тя. — Пари на данъкоплатците, хвърлени на вятъра. Искаш ли нещо за пиене? На мен ще ми дойде добре.
Джил отиде в кухнята. Радваше се, че Матиас дойде, макар още да не разбираше защо. Докато отваряше шкафа, забеляза как треперят ръцете й.
Матиас се озова при нея, обхвана рамото й, излъчваше сигурност.
— Кажи ми какво искаш, аз ще се погрижа — каза й тихо.
Шкафът беше пълен с бутилки. Дори не знаеше какво търси.
— Чашите са там — посочи тя, не можеше да решава сега.
Беше разтърсена, не вярваше, че е възможно. Матиас избра бутилка червено вино и две големи стъклени чаши. Напълни едната и й я подаде.
— Разкажи ми какво стана.
Джил отпи от виното. Нямаше спомен кой й го е подарил, но беше идеално, пивко, непретенциозно.
— Прибрах се, след като цял ден бях на работа. Видях нещо да се движи. В първия момент го взех за храст или клон. Но тогава той изскочи пред мен. Държеше нож. Поне така мисля.
Тя изведнъж се разколеба, все едно си беше фантазирала цялата история. Не биваше да се обажда в полицията, не си струваше.
— Сигурно сега ще попадна във вестниците. Полицаите ме продават за хилядарка седмично на списание „Хент“ — въздъхна тя и надигна чашата.
В нищо не беше сигурна. В себе си. В мъжете. В Матиас. А и ставаше късно. Беше изтощена, нямаше сили да се държи секси и съблазнително, нямаше сили да играе ролята на Джил Лопес. Искаше да опита да се отпусне. Да зяпа глупости по телевизията. Да яде нещо забранено с много въглехидрати, примерно пържени филийки или шоколадови бисквити, каквито хапваше тайно от личния си треньор.
— Уморена съм, трябва да си сваля лещите и грима — каза тя, като се надяваше Матиас да схване намека.
— Добре. Аз да поседна ли в дневната?
Тя нямаше сили дори да се подразни. Беше твърде уморена, твърде уязвима, просто се оттегли в гардеробната си. Там се поколеба, но след това си облече любимата домашна дреха — сиви избелели къси панталони, в които задникът й изглеждаше грамаден, но й бяха най-удобни. Вдигна косата си на кок и свали лещите. Без тях беше почти сляпа, затова си сложи очилата, въпреки че бяха грозни. После навлече мека тениска, без да си прави труда да слага сутиен, нека гърдите й си правят каквото искат. Матиас щеше да преживее шока. А ако не му харесаше, по-добре тя да поеме удара отсега, отколкото да направи някоя глупост, примерно да се влюби в него. Но той я объркваше. Никой никога не беше постъпвал така — да й се притече на помощ, без да иска отплата. Поне никой мъж. Не и без да й е служител и да получава заплата.