Матиас я чакаше пред библиотечката. Гледаше дисковете й, извади една тънка кутийка.
— Това е от мой акустичен запис в Малмьо. Не може да се намери в „Спотифай“.
— Може ли да го пуснем?
Тя го пусна — притежаваше суперскъпа уредба — и гласът й изпълни стаята.
Матиас й подаде чашата и двамата седнаха на дивана да слушат.
— Ти ли си я писала? — попита той.
Джил кимна.
— Много си талантлива.
Тя не отговори. Дали? Дали беше талантлива? Отпи от виното.
— Извинявай, че те зарязах така пред „Гранд“ онази вечер — започна той.
— Няма нищо. Просто беше малко неочаквано — отвърна тя безгрижно.
Но изведнъж осъзна, че се беше обидила. Почувства се изоставена от мъж, когото започваше да харесва. Не беше свикнала да я изоставят, приемаше го изключително лично. Затова после реши да го накаже, като не отговаря на съобщенията му, да го накара да се чувства зле точно както той я беше накарал да се чувства зле. Но сега й беше приятно да е с него. И му прости веднага.
— Не беше по мой избор, страшно съжалявам — настоя той.
— Смяташ ли един ден да ми кажеш какво работиш? — попита тя, макар да предполагаше, че е суперсекретно.
— Работя за Военно разузнаване и национална сигурност — обясни той.
След това замълча, но после добави:
— Това е почти цялата истина.
Джил реши да се задоволи с това, усети, че той рядко разкрива и толкова. Сви се на дивана и качи крака, късите й панталони се вдигнаха леко и тя смутено ги подръпна.
Той поглади с палец ръба на плата и сякаш кожата й пламна.
— Радвам се, че дойде — промълви тя, като следеше пръста му с очи.
Докосването изпращаше малки наелектризиращи вълни по краката й, бедрата, корема. Тя преглътна. Пи още малко вино. След това пак изпъна крачолите си, почувства се неловко.
— Извинявай — каза той.
— Няма нищо. Просто съм малко чувствителна.
— Разбирам. Поне така мисля. За какво говорим?
Тя се отдръпна.
— За целулита ми.
Пръстът му се плъзна.
— За какво говориш? Това? Тези малки трапчинки? Според мен са очарователни.
— Ти си луд. Никой не харесва целулит. И никой не казва „очарователни“.
Матиас покри бедрото й с голямата си длан, погали го нежно. Имаше невероятно чувствени ръце, големи, силни и грапави. Тя седеше напълно неподвижно, усещаше докосването му право между бедрата си. Той наистина беше секси. И как само се разправи с онези грамадни полицаи. Беше на нейна страна, чувстваше го. Хубаво усещане. Матиас Седер да е в твоя отбор.
— Аз го казвам. Особено за теб. Красива си.
Комплиментът беше глупав, но в гърлото на Джил заседна буца.
— Наследствено е, знаеш ли? — попита тя.
Ръката му се движеше меко по кожата й. Може би той не съзнаваше как й влияе.
— Често си мисля, че съм го получила от биологичната си майка.
Беше нелепо, но целулитът я караше да се чувства по-близка с жената, която й е дала живот, но чието име не знаеше.
— Често ли мислиш за нея? — поинтересува се Матиас.
— Не — излъга тя.
Но в момента, в който навърши пълнолетие, прие името Лопес, за да почете произхода си. А и защото не искаше да запазва нищо от шведските си осиновители.
Спогледаха се. Джил знаеше, че той няма да предприеме нищо повече, ако тя самата не поеме инициативата. Привличаше я, но точно сега тя нямаше сили. Не се беше епилирала от няколко дни, беше уморена и още не беше взела душ. Искаше просто да седи така, да се взира в топлите му очи, да се чувства в безопасност, защитена.
— Можеш ли да останеш още малко? — попита го.
— Ще остана колкото искаш — отвърна той простичко и тя знаеше, че е така.
Може и да беше таен агент или супершпионин, или каквото там работеше, но поне не я лъжеше. Никой никога не се беше грижил за нея по този начин. Звукозаписната компания й се подмазваше, асистентите й се подмазваха, с Амбра бяха близки, в известна степен. Но такава грижа, внимание без задни мисли — това й беше непознато. Може би никога не го беше позволявала досега. Защото можеше и да е опасно да се оставиш в нечии ръце, да свикнеш.
— Имаш ли представа кой може да е бил? — попита Матиас.
— Не. Пълно е с ненормалници.
— Смяташ ли, че може да е от онези, които те тормозят в интернет?
— Не знам.
Тя наистина нямаше понятие, съмняваше се, че някога ще узнае. Мъжете я заплашваха от шестнайсетгодишна. И нито един не беше получил каквото и да било наказание. Сякаш това не се броеше за престъпление.
Тя отпи от виното и се приближи до него. Той я прегърна през рамо. Беше приятелски жест, не еротичен. Джил облегна глава на рамото му, слушаше как нейната собствена песен изпълва стаята. Беше прекрасно просто да стои така. Затвори очи. Не й пукаше за целулити, очила и за евентуалния й сексапил. Сега беше просто Джил.